Кейт Тиърнан: Вечен живот

В сравнение с някои от нещата, които бях преживяла, нощта с Инси/таксиджията/магиката/врата би следвало да ми изглежда като най-обикновен купон. Препускала съм, вкопчена в гривата на коня, с нищо друго освен дрехите на гърба си, докато градът зад мен е изгарял до основи. Виждала съм тела, покрити със сълзящите рани на бубонната чума, струпани на купчини по улиците, просто защото нямаше достатъчно живи хора, които да ги погребат. Бях в Париж на 14 юли 1789 година. Човек никога не забравя гледката на глава, забучена на копие.

Сега обаче не бяхме във война. Живеехме съвсем нормален живот или поне толкова нормален, колкото би могъл да бъде животът на един безсмъртен. Искам да кажа, че нещата винаги ни изглеждат малко сюрреалистични. Когато си живял достатъчно дълго, по време на достатъчен брой войни, инвазии и нападения от северни нашественици, в един момент се научаваш да се защитаваш и дори да прибягваш до екстремни средства, когато го правиш. Ако някой идва към теб с меч, а ти имаш кинжал, затъкнат отзад в полата си… Е, разбирате.

Но тук ставаше дума за нещо различно. Това, че нападателят ти най-вероятно няма да успее да те убие — в крайна сметка колко често се случва някой действително да ти отсече главата? — не променя с нищо факта, че възприемаш ситуацията като схватка на живот и смърт и реагираш, сякаш наистина е такава. Снощи обаче беше просто… просто една най-обикновена нощ. Никаква война, никакви берсерки 2 2 Берсеркът е викингски воин, посветил живота си на бог Один. Преди битка тези воини са изпадали в неконтролируема ярост и са губили почти напълно разсъдъка си, атакувайки всеки, който се изпречи на пътя им. Обикновено са влизали в схватка без щит или ризница. — Б.пр. , никаква битка на живот и смърт. Просто един вбесен таксиджия.

Откъде Инси се бе добрал до това заклинание? Да, ние сме безсмъртни и в нашите вени тече магика, но човек трябва да се научи как да я използва. През годините съм се сблъсквала с хора, обсебени от идеята да изучават заклинания и всичко, което им е необходимо, за да я използват. Преди много време обаче бях стигнала до извода, че не искам такива неща. Виждала съм смъртта и разрухата, които магиката може да причини, виждала съм на какво са способни хората в опитите си за домогване до все повече и повече магическа власт и бях решила, че не искам да имам нищо общо с тези неща. Исках да се преструвам, че магиката не съществува. В резултат на това се бях обградила с мислещи като мен аефрелифени (древната дума за безсмъртни) и движех с тях.

Добре де, може и да съм използвала магика, за да си хвана такси, когато навън вали, или за да убедя човека пред себе си, че не иска последната шоколадова сладка. Такива неща. Но да счупиш нечий гръбнак просто за забавление?

Бях виждала как Инси използва хората, как грубо и безцеремонно разбива сърцата на момчета и момичета — това си беше просто част от чара му. Той беше безразсъден и егоистичен използвач, но никога не е бил такъв спрямо мен. За мен той беше сладък, великодушен и адски забавен, винаги готов да отиде навсякъде и да направи всичко. Той беше човекът, който би ми се обадил с идеята веднага да се метнем на самолета и да се разходим до Монако, просто защото така му е щукнало. Той беше човекът, на когото бих се обадила, за да ме измъкне от някоя каша. Ако някой тип не приемаше „не“ за отговор, Инси беше там, за да го дари с вълчата си усмивка. Ако някоя жена направеше злобна забележка по мой адрес, остроумието на Инси веднага влизаше в действие, за да я унижи пред всички. Той ми помагаше да избирам дрехите си, купуваше ми страхотни подаръци от местата, където ходеше, никога не ме критикуваше, никога не ме караше да се чувствам зле.

Аз правех същото за него — веднъж счупих бутилка в главата на една жена, която се канеше да го наръга с дългата си метална пиличка за нокти. Подкупвала съм портиери, лъгала съм ченгета, преструвала съм се, че съм неговата съпруга, неговата сестра или пък неговата вбесена любовница, когато ситуацията го е изисквала. След това сме се хилили заедно, докато от очите ни бликнат сълзи и ни иде да се затъркаляме по земята от смях. Фактът, че с него никога не сме били любовници и в резултат никога не сме се чувствали неловко, един с друг, само правеше нещата още по-съвършени.

Той беше моят най-добър приятел, най-добрият приятел, когото някога съм имала. Прекарали сме заедно близо век и беше невероятно, че след толкова време снощи той все пак успя да ме шокира. Също така беше невероятно, че другите ни приятели не бяха шокирани. Беше невероятно, че бях успяла да падна толкова ниско, дори по моите стандарти. Бях проявила безразличие. Бях проявила малодушие. А на всичкото отгоре Инси беше успял да види врата ми. Просто прелестно!