Волфганг Холбайн - Черната крепост

Хартман вече не чуваше думите му. Дори не забеляза, че около тях сега гъмжи от мравки, които стрелят ядовито и на пръв поглед безцелно по всичко, което се движи. Втренчил се бе в морона, който продължаваше напред, докосвайки друга мравка. И тя застина като първата. Внезапно и този воин се извърна, хвърли оръжието си и протегна ръце към прииждащите морони. После преобразените мравки станаха четири, осем, шестнадесет…

Хартман наблюдаваше недоумяващ невероятната гледка пред тях, после отново се втренчи в Кайл.

Мегабоецът се засмя, но безпокойството в очите му остана.

— Имате право, Хартман — каза той. — Това, което си мислите, е вярно. Не могат да ни спрат. Но все още не сме победили. Елате.

11.

Двадесет от скъпоценните им тридесет минути изминаха, докато успеят да качат семейството на Щарк на борда на летящата чиния, очакваща ги пред шлюза. Вероятно нямаше изобщо да успеят, ако Скудър накрая не бе поел командването и не бе заповядал на хората на Френч да изпълнят бързо това, което се иска от тях. Черити се радваше, че простите скафандри, които бяха открили, нямаха радиовръзка или други устройства за комуникация. Поне Френч обаче знаеше кому принадлежи този огромен сребрист космически кораб и кой ги очаква вътре. Бе видяла ясно ужаса, изписан по лицето му, когато излязоха от шлюза и се изправиха пред летящата чиния.

Не че тя самата не изпитваше страх. Наложи се да призове цялото си самообладание, за да излъже по достоверен начин обитателите на космическата совалка, че корабът е дошъл само за да може тя да изпълни обещанието си и да ги отведе оттук. Щеше да се наложи да плаща скъпо за тази лъжа. Хората на Щарк не бяха глупаци. Възможно бе никога досега да не са виждали кораб на мороните, но познаваха по-добре от нея и Скудър конструкциите на извънземните.

Според часовника й оставаха още девет минути. Шлюзовите врати на кораба се затвориха зад последния член на семейството на Щарк. В малкото помещение бе твърде тясно и потискащо. Бяха повече от двадесет човека, като имаше и няколко деца. Те се притискаха към своите майки и бащи, търсейки закрила. Мислите на Черити препускаха бясно. Девет минути — времето бе твърде малко, за да подготви тези хора за шока, който ги очакваше. Те щяха да разберат, че моронът Киас се е качил първи на борда на летящата чиния. След няколко мига, когато вратата зад гърба им се отвореше, щяха да го видят. Черити дори не смееше да си представи какво би последвало. Тези хора бяха живели в свят, чието съществуване бе обусловено от страха пред един-единствен свръхсилен враг. А сега тя трябваше с няколко изречения да им обясни, че моронът горе в централата на кораба не само не е враг, а и съюзник.

Смешно!

— Трябва нещо да направим — каза Скудър до нея.

Говореше много тихо. Черити извърна бързо глава и забеляза, че се старае дори да не движи устните си, докато изрича думите. Очевидно усещаше напрежението, обзело както обитателите на космическата совалка, така и самите тях.

Тя кимна леко, после посочи предпазливо вратата зад гърба им и прошепна:

— Опитай се някак да ме прикриеш. Не бива да го виждат.

Скудър я изгледа объркано и очевидно не разбра и дума, но Черити не си губи времето с обяснения, а се обърна към Щарк и каза с ясен, престорено спокоен глас:

— Мисля, че най-лошото отмина — сама се учуди колко гладко излизат лъжите от устата й. — Моите приятели и аз трябва да уредим още нещо дребно там вътре. Аз… зная колко ви е неудобно тук, но бихте ли могли да изчакате още няколко минути?

Щарк я изгледа. Лицето му бе неподвижно, но погледът му й подсказа, че знае за каква дреболия става дума. После кимна. Черити видя какви усилия му бяха необходими, за да извърши това движение.

— Добре — каза тя. — Няма да продължи дълго. Пет или шест минути.

Бързо, преди да е казала или сторила нещо погрешно, тя се извърна, натисна бутона за отваряне и се промъкна през вратата, преди още процепът да стане достатъчно голям. Скудър, Стоун и накрая Гурк я последваха по същия начин. Черити въздъхна с облекчение като видя, че моронът е застанал на място, което не се вижда от коридора. Вратата се затвори зад тях с тъп звук.

Моронът ги видя, хвърли кратък поглед към вратата и с бързи ъгловати крачки се приближи отново към контролните уреди. Дълбоко в тялото на кораба заработиха мощни машини. На големия централен екран останките от космическата совалка започнаха да се смаляват.

— Колко време мислиш, че може да продължи този цирк? — попита Скудър, без да я погледне.