Волфганг Холбайн - Черната крепост

Черити продължаваше да го гледа втренчено. При вида на унищоженото му лице гърлото й се стегна. Ужасът й бе толкова голям, че й бе трудно да мисли за друго. Но как бе възможно да е жив?

— Лестър? — попита несигурно тя. — Вие…

— Моля ви, капитан Леърд — прекъсна я Лестър.

Вдигна ръка, за да я накара да замълчи, и се приближи към нея. Движенията му бяха неумели. Очевидно му бе трудно дори да върви.

— Вие и вашите приятели трябва да напуснете тази станция — каза той. — Веднага. Няма никакво време за обяснения.

Черити чу Скудър да приближава до нея. Той отново пое със свистене въздух, забелязвайки лицето на Лестър. Черити се молеше Скудър да не направи някоя грешка.

— Кой сте вие? — попита тя тихо.

Унищоженото лице на Лестър се разтегна, сякаш той се опитваше да се усмихне.

— Но вие отдавна знаете, капитан Леърд — каза той. — Вие мислехте, че аз съм Кайл, нали?

Черити едва-едва кимна.

— В известен смисъл това е вярно — продължи Лестър. Той простена. Раната, която представляваше лицето му, се изкриви за миг от болка. — Да, аз съм Кайл, Черити. Така, както той е Лестър. За съжаление в определено отношение не съм толкова добър, колкото е той.

Опита отново да се усмихне, но пак се получи само ужасяваща гримаса.

— Кой, за Бога, сте вие? — попита Скудър.

Говореше съвсем тихо, но гласът му трепереше от напрежение. Черити видя, че ръцете му още стискат оръжието.

— Моля ви, мистър Скудър — каза Лестър. — Нямаме време. Ще ви бъде обяснено всичко, но сега трябва да се качим на борда.

Махна с ръка, която не представляваше нищо друго, освен овъглен парче месо, към шлюза.

— Отвън ви чака кораб.

— А Френч и неговите хора? — попита Скудър.

— Летящата чиния е достатъчно голяма за всички — отвърна Лестър.

Гласът му бе все още тих, но Черити усети ясно нетърпение и нервност. Той пристъпи мъчително напред и посочи към мравката точно до себе си.

— Това е Киас. Той ще ви съпроводи. Той говори вашия език, макар и не толкова добре. Ще отговори на всичките ви въпроси.

— Той? — попита Черити. — А вие, Лестър? Няма ли да дойдете с нас?

— Бих искал да мога — отвърна Лестър. — Но съм необходим тук. Не биваше изобщо да идвам, но обещах на някого да се погрижа за вашата безопасност. А сега вървете. Битката още не е приключила. Дори не съм сигурен, че я печелим.

— А бомбата? — попита Черити. — Ще я обезвредите ли?

— Това е невъзможно — отвърна Лестър. Той посочи към Гурк. — Попитайте джуджето. Той ще потвърди. Бомбата ще експлодира. След по-малко от половин час.

С безшумна въздишка Черити затвори очи. Думите на Лестър не би следвало да предизвикат у нея разочарование, но тя изпита такова отчаяние, че усети почти физическа болка. Противно на всяка логика при вида на Лестър се бе уловила отчаяно за надеждата, че все пак всичко ще приключи с добър край.

— Тогава няма особен смисъл да се качваме на кораба — промълви тихо тя. — Вие знаете за какво оръжие става дума, нали?

— По-добре от вас — отвърна Лестър. Опита още веднъж и сега действително успя да докара нещо като усмивка върху физиономията си. — Вие сте в безопасност, капитан Леърд. Нито на вас, нито на вашите приятели ще се случи нещо, ако тръгнете с Киас и напуснете тази станция, докато все още има време за това.

Някъде в глъбините на орбиталния град нещо експлодира, сякаш за да подчертае сериозността на думите на Лестър. По стените и пода премина вълна от вибрации.

— Вървете — повтори Лестър. — Моля ви.

— Започва се!

Въпреки огромните си размери летящата чиния бе кацнала леко като падащ лист, след като премина през огромния шлюз на Черната крепост. Все пак Хартман бе усетил едва доловимото разтърсване.

Прекара нервно език по устните си и затвори за момент очи, за да се концентрира. После погледът му се плъзни по невероятната бъркотия от инструменти пред него. За последен път се бе качвал в подобна машина доста отдавна. А и никога не бе управлявал наистина, просто бе преминал задължителните часове в симулатора. Не бе той човекът, който трябваше да управлява танкове „Леопард“. Но от шепата мъже, които бяха останали от мощната някога армия, вероятно бе с най-голям опит, колкото и недостатъчен да му се струваше.

Прогони тези мисли и усети, че леко се ядоса на себе си. В крайна сметка достатъчно често бе втълпявал на хората си да мислят само за задачата, която трябва да изпълнят, а не какво би могло да се провали.

Хвърли бърз поглед към екрана и се убеди, че триъгълната врата на товарното помещение още не е отворена. Натисна бързо два разположени един до друг бутона на пулта пред себе си.