Волфганг Холбайн - Черната крепост

— Накъде? — извърна се Френч към Черити.

Тя помисли за момент, после посочи с движение на главата към кислородната бутилка на гърба на Френч.

— Къде намирате обикновено тези неща?

Френч посочи към коридора напред.

— Не е далеч. Но на повечето места, където има въздух, той е изчерпан. Тъкмо затова ми се наложи да навляза толкова навътре в света на паяците.

— Няма значение — отвърна Черити. — Трябват ни само скафандрите.

— Без кислород? — попита Гурк и вдигна въпросително вежди.

— Трябва само да докараме някак хората дотук — обясни Черити. — За няколкото минути ще е достатъчен запасът от въздух в скафандъра. Освен това в най-лошия случай можем да разменяме бутилките.

С навлизането навътре в орбиталния град вибрирането на пода стана по-силно. Няколко пъти на Черити й се стори, че вижда пред себе си сенки и движение, но те не бяха достатъчно ясни, за да ги идентифицира. Достигнаха необезпокоявани до склада, за който бе говорил Френч.

Това бе старо помещение, както бе предполагала Черити. Големите рафтове за бутилки кислород бяха празни, но в един шкаф висяха почти две дузини напълно изрядни скафандри. Докато един от другарите на Френч пазеше на вратата, Черити и Скудър извадиха скафандрите от шкафа и ги поставиха припряно в един от прозрачните транспортни балони, използвани досега от обитателите на Убежището като скафандри. Макар костюмите да бяха направени от тънко изкуствено фолио, се получи доста обемист пакет. Костваше им доста усилия да го прекарат през вратата и да го бутат по коридора.

Почти бяха достигнали изходния шлюз, когато все пак се натъкнаха на мравки. Стената отдясно до Скудър, който бе поел водачеството, внезапно се нажежи до ослепително червено и преди някой да успее да реагира, през пробитата в тънката алуминиева ламарина дупка в коридора се изсипаха дузина насекоми е по четири ръце. Скудър вдигна оръжието си.

— Скудър! Не!

Движението на Скудър бе толкова бързо, че той не успя да реагира на вика на Черити и да спре. Пръстът му натисна спусъка на лазерното оръжие и първата от нахлулите мравки пламна като сухо дърво и се превърна в пепел. Двама-трима от останалите морони се отдръпнаха рязко, за да избегнат пламъците. От огромната дупка в стената обаче продължаваха да нахлуват непрекъснато нови и нови воини мравки — неспирен поток от блестящи черни тела. Те бързо заобиколиха хората с насочени към тях оръжия. Три дузини малки опасни лазерни пистолета се вдигнаха към Скудър.

Никой обаче не стреля.

Скудър застина за миг. Оръжието му се насочи към друга мравка. Но и той не натисна спусъка. В продължение на няколко секунди остана да стои неподвижен и объркан, после извърна глава и изгледа Черити, сякаш едва сега осъзна, че именно тя бе извикала.

Той не бе единственият, втренчил се изумено в нея. Френч и неговите приятели също бяха вдигнали харпуните си, но също като Черити не стреляха. Би било истинско самоубийство.

Черити махна успокоително с дясната си ръка и отдръпна лявата, която, също като Скудър, бе насочила към оръжието си. После направи колебливо крачка напред.

Мороните я наблюдаваха с безизразните си фасетни очи. Две-три лазерни оръжия се вдигнаха, проследявайки с прецизността на машини всяка от стъпките й. После фронтът на воините мравки внезапно се раздели на две.

Скудър изпусна шумно въздух, издавайки съскащ звук. От Френч също се разнесе кратък тих вик на изненада.

Една от тъмните фигури не бе на морон.

Това бе Лестър.

Черити дори не бе твърде изненадана. В първия миг бе само изумена как бе успяла изобщо да различи, че сред мороните има човек.

Мъжът, който горя… Едва сега осъзна какво бе имал в действителност предвид Френч.

Лестър бе горял. Той бе изгорял. Той бе живо същество от плът и кръв, а никое живо същество не би могло да оживее след подобни рани.

Въпреки това Лестър стоеше спокойно срещу нея и я наблюдаваше.

Дрехите и кожата му бяха обгорели до неузнаваемост. Тялото му бе покрито с дузина рани, всяка от които би трябвало да бъде смъртоносна. Поне един от лазерните лъчи го бе уцелил в лицето, защото устата и брадичката му представляваха еднородна, покрита с рани маса, при вида на която нещо у Черити се сви.

Тя спря на две крачки от джеърда. Понечи да каже нещо, но не успя. Явно не успяваше да контролира толкова добре лицето си, колкото си мислеше, защото внезапно Лестър се обади:

— Зная какъв е видът ми, капитан Леърд. Съжалявам, че се налага да ви плаша с физиономията си. Бих предпочел да ви го спестя, но времето е твърде малко.