Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

Отговорът на Гърк беше трудно разбираем изпод огромната сламена шапка, която му бяха нахлупили, за да прикрият поне на пръв поглед грамадния му череп. Джуджето вероятнр щеше да се разяри още повече, ако можеше само да ПРЕДПОЛОЖИ колко смешно изглеждаше в облеклото, което Черити и Нет бяха измайсторили от дрехите на Анджелика. Дори Черити трябваше с усилие да потене смеха си. Можеше само да се надява, че Лидия е права и че на борда на глайтера, който щеше да ги вземе, действително няма хора. Един боец-насекомо, вероятно, би се заблудил от облеклото. Обаче човек — не.

— Добре — каза тя. — Скрийте се.

Нет, Кент и Скудър безмълвно изчезнаха между скалите, докато Лидия застана до Гърк и гохвана за ръката. Сега носеше облекло като на Черити — пъстро избродирана, блестяща дреха в червено, черно и златисто, която скриваше фигурата й до глезените. Лицето й беше скрито под остра качулка, а ръцете й бяха облечени в дълги до лактите ръкавици от фина златиста тъкан. Беше една от двете церемониални одежди, които бяха взели от гардероба на Анджелика, какго и двете дъги колкото лакът пръчки, от жълт метал, част от облеклото на жриците на Шаит.

Черити не се чувстваше добре в тези дрехи. По свой начин и тя, както и Гърк, се чувстваше смешна. Но вече имаше чувството, че разбира защо дрехите и униформите, с които нашествениците обличаха спомагателните отряди от хора, изглеждаха така, сякаш бяха извадени от евтин научнофантастичен филм от шейсетте години: защото наистина бяха такива. Черен лак и роби от злато — примитивно, но ефектно. Лейтенант Стоун се бе оказал добър съветник.

Почти против волята си, тя хвана другата ръка на Гърк. Сега той вече напълно приличаше на дете, водено от две жени. С другата ръка тя потърси тежкото украшение на врата си, поколеба се още секунда — и решително натисна камъка. Усети как изкуственият рубин леко поддаде и изщрака. Някъде там, отсреща, в странната сграда сега щеше да светне една лампа.

Времето сякаш спря. Лидия й бе казала, че няма да трае много дълго — малката флота от глайтери стоеше винаги в готовност да реагира на повикването на някоя от жриците на Шаит, а за летящите дискове петте мили през зоната на смъртта бяха само един скок. Но времето беше относително, а през следващите две минути на Черити й хрумнаха поне двеста причини планът им да не може да се реализира. Но сега вече нямаше място за отстъпление.

— Идват — неочаквано каза Гърк.

Черити вдигна поглед, но й трябваха няколко секунди, за да открие малката мигаща точка, отделила се от една от спираловидните кули, кояго сега се движеше към тях. Сърцето й заби по-бързо.

— Това е последният ни шанс — промърмори Гърк. — Все още можем да изчезнем. Ако сме разумни, то…

— Затваряй си устата — прекъсна го Черити.

— Уф — изпъшка Гърк, но послушно замълча.

Глайтерът се приближаваше с бясна бързина. Както почти всички превозни средства на нашествениците той приличаше на диск, но беше по-голям от повечето глайтери, а през основата му преминаваше златист, лъскав назъбен гребен, от двете страни на който се намираха два илюминатора от матирано стъкло. На пръв поглед изглеждаше като череп на стоманен дракон.

Глайтерът забави скоростта си и сякаш се приготви за кацане, но после зависна и полетя ниско над скалите, като описа широк кръг. Черити уплашено потръпна.

— Какво прави? — прошепна тя.

— Не зная — също така тихо отвърна Лидия. — Обикновено кацат веднага.

— Търси си позиция, удобна за стрелба — изсъска Гърк. — Казах ви още в началото, че това е лудост!

„Вероятно той има право“ — помисли си Черити. Но това прозрение май беше малко позакъсняло.

Дискът започна бавно да се спуска надолу. Черити забеляза неясно движение зад непрозрачните стъкла и почти веднага видя двете къси дула, завършващи с матово примигващи кристали, разположени вляво и вдясно на диска. Глайтерът беше снабден с опасни оръжия.

Дискът се спускаше надолу с направо непоносима мудност. Плоската му основа докосна земята. Вдигна се вихрушка. Черити инстинктивно хвана качулката си. Гърк отскубна ръката си и също нервно задържа сламената си шапка. Дете с лице на столетник едва ли би могло да убеди и един морон.

Когато вихрушката се уталожи, глайтерът се бе приземил. Една тясна врата се отвори с бръмчене и отвътре се появи гротескното лице на мравка. Не се канеше да излиза навън.

— Хайде — прошепна Лидия. — Няма да правим нищо. Просто елате с мен.