Волфганг Холбайн - Кралицата на бунтовниците

— И така?

— Ние бяхме нападнати — започна Нет. — Беше един… мъж. Сам. Той уби Барт и Арсън, и всички, които бяха в централата. Аз останах да лежа и се преструвах на мъртва, затова той не ме забеляза, но чух шум от кораба…

— Един сам мъж, казваш? — В гласа на Скудър се четеше нескрито съмнение.

Нет кимна.

— Изглеждаше толкова безобиден — каза тя. — Аз… изпитах съчувствие към него, когато Арсън го доведе…

Тя започна да разказва за случилото се с тих, но уверен глас. Никой не я прекъсваше, но от време на време Черити хвърляше поглед към останалите. За нея не остана скрита засилващата се тревога, изписана на лицето на Скудър.

Изминаха повече от десет минути, преди Нет да свърши разказа си. Беше си починала, докато разказваше; сега вече седеше без чужда помощ между Черити и Скудър, а лицето й беше все още бледо, но по-скоро от уплаха, а не от слабост.

— И всичко това да е направено от сам човек? — още веднъж каза Черити, когато Нет свърши.

— Вярвам й — каза Скудър. Черити го погледна въпросително и шаркът продължи — Слушал съм за тези мегабойци. Те са един вид изкуствено създадени свръххора — безумно бързи и почти ненараними.

— Вярно е — каза Нет. — Аз… дори не видях как той се нахвърли върху Барт. Барт го улучи с лазерите, но не му причини нищо.

Никой не се обади. Лицето на Скудър изведнъж сякаш се вкамени, Черити също почувства гняв и мъка, като си помисли за широкоплещестия шарк със зелена коса. Не се бяха познавали достатъчно дълго с Барт, за да могат да станат истински приятели, но тя по някакъв начин бе харесвала добродушния великан, който толкова много обичаше да се прави на грубиян. А за Скудър той беше приятел, един от съвсем малкото, които беше имал.

— И къде е той сега? — попита тя.

— Предполагам, че ви търси — отвърна Нет. — Взе един от мотоциклетите и пое към града.

— Казваш, че това е станало преди един час? — попита Скудър.

Нет кимна.

— Приблизително. Не знам колко време съм пътувала.

— Това означава, че сега вече е в жилището на Анджелика — ядосано каза Скудър. — Ако не е бил задържан, със сигурност вече знае какво се е случило.

— Още една причина да не губим повече време — добави Кент. — Ако побързаме, ще успеем.

— Какво ще успеем? — попита Скудър.

— Да се върнем в базата — почти ядосано отвърна Кент.

— И защо? — попита Скудър.

— Защо? — Кент шумно пое дъх. — Приятелите ми са там! — разярено продължи той. — Може би съдбата на моите приятели не ви интересува, но аз трябва да се погрижа за хората си! Възможно е някои от тях да са все още живи и да се нуждаят от помощ. Освен това там можем да се отбраняваме по-добре, отколкото тук.

— Глупости! — сряза го Скудър. — Чу какво каза Нет. Ако ни открие, той ще убие и нас, както Барт и другарите ти. Ние…

— Кент има право, Скудър — прекъсна го Черити. — Трябва да се върнем.

— Това е самоубийство! — възпротиви се Скудър. — Според теб колко време ще му трябва, за да събере две и две и да разбере как сме постъпили? Най-късно след един час ще се върне в базата!

— Не казвам, че трябва да го чакаме там — отвърна Черити възможно най-спокойно. — Обаче ни трябват мотоциклети, провизии… цялата ни екипировка е в лагера на бунтовниците. Как мислиш — колко време можеш да бягаш от него пеша?

— Донесох лазера на Барт — каза Нет. — Закачен е на мотоциклета. Трябваше да донеса и другите оръжия, обаче се страхувах.

— Тогава ще чакаме тук и ще стреляме по него, когато се появи — каза Скудър.

— Барт го улучи, Скудър — спокойно каза Нет. — От това той дори не стана по-бавен.

— Сигурно се заблуждаваш — смутено каза Черити. — Барт имаше оръжие от бункера.

Тя с усилие се изправи и се отдалечи на няколко крачки от останалите. Изпитваше смесица от ужас, отчаяние и безпомощен гняв. В момента повече от всичко се нуждаеше от ясна мисъл. Положението им беше — меко казано — безнадеждно. Тя безпомощно се огледа. На три страни се простираше монотонната пустиня, само на изток се издигаше една грозна, огромна сянка, чийто силует започваше да се размазва в здрача. Шаитаан. Почти неволно пръстите й преминаха по верижката на Анджелика, която сега висеше на врата й. Тя…

— Някой идва! — извика Гърк отгоре.

Черити се обърна като ухапана от тарантула и побягна.

Въпреки това Скудър отново я изпревари. Когато Черити стигна до джуджето, той вече беше там и отново бе взел далекогледа.

— Кой е този? — попита Черити, останала без дъх.

Скудър не отговори веднага, а в продължение на няколко секунди напрегнато се взира, после подаде далекогледа не на Черити, а на Нет, която междувременно също както Кент и Лидия бе дошла при тях. Нет погледна и така уплашено потрепера, че отговорът стана почти излишен.