Волфганг Холбайн - Спящата армия

Погледът на Черити обхождаше съсредоточено лицата на дрипавите фигури. Под мръсотията тя видя съвсем обикновени човешки лица. А очите!

Това бяха забележителни очи, чийто поглед я обърка. Внезапно разбра защо Хартман и хората му толкова се страхуваха от тези фигури. Тези мъже и жени пред нея бяха… зловещи. Бяха диваци, които се бяха върнали почти до нивото на каменната ера. Но очите им не бяха очи на диваци. В тях се четеше някакво тайнствено познание.

— Да изчезваме оттук — прошепна Хартман. — Докато все още са дружелюбни.

Кайл не се помръдна, а Черити поклати отрицателно глава. Усещаше, че не могат да си тръгнат сега. Те нямаше да го допуснат.

Бавно, с разтуптяно сърце и треперещи ръце, тя преметна пушката си през рамо, протегна ръце с обърнати нагоре празни длани — жест, толкова обикновен и недвусмислен, че дори и тези примитивни варвари би трябвало да познават значението му, а после пристъпи крачка напред към воините.

— Не знам дали ме разбирате — каза тя подчертано ясно, като правеше големи паузи между думите. — Ние не сме ваши врагове.

— Да не сте се побъркали? — изпъшка Хартман.

Черити не му обърна внимание. Погледите на петдесет тъмни внимателни очи я следяха и сякаш проникваха дълбоко в нея. Внезапно в гърлото й заседна голяма, горчива буца; сърцето й биеше като малък, неконтролируем часовников механизъм. Въпреки това гласът й трепереше, когато продължи:

— Ние прогонихме плъховете. Виждате ли?

Съвсем бавно тя вдигна дясната си ръка към рамото, докосна спусъка на лазерната пушка, а сетне посочи изгорелия труп на огромния плъх.

Воините все още не реагираха. Но въпреки всичко Черити изпитваше чувството, че те я проучват така задълбочено, както никой не го бе правил досега. Нещо се бе случило с тези хора; вече не беше сигурна, че им бяха отнели само културата и интелигентността.

Напротив, усещаше, че бяха получили нещо в замяна на това. Нещо толкова чуждо и неразбираемо, че никога нямаше да успее да разбере какво бе то.

— Ние сме ваши приятели — каза тя още веднъж, много бавно и ясно.

Вдигна бавно ръка и с върховете на пръстите си докосна металното острие на копието, което воинът пред нея държеше в ръка, като го бутна леко надолу. Тя чу как Хартман зад нея въздъхна тежко, но за нейно облекчение не каза нищо.

Изведнъж и останалите варвари спуснаха малко оръжията си.

Черити си пое въздух, отстъпи назад и се обърна. Дори и Кайл я гледаше невярващо, но с изключение на Хартман и двамата войници всички бяха снели пушките си.

— Махнете най-сетне оръжието си, глупак такъв! — каза ядосано Черити. — Не виждате ли, че няма да ни нападнат.

Погледът на Хартман изгаряше от ярост, но след кратко колебание и той сне оръжието си и даде знак на двамата мъже зад себе си да го последват. Фелс го послуша веднага, но Леман сви упорито устни и сне оръжието си едва тогава, когато Кайл го погледна заплашително.

Черити се обърна отново към варварите.

— Разбирате ли езика ни? — попита тя. Не бе се надявала много да получи отговор, но не бе и много изненадана, когато мъжът, комуто бе говорила, кимна в отговор. — Не сме ваши врагове — каза отново тя. — Не искаме нищо от вас. Искаме само да си отидем. — Погледът на тези тъмни, невероятно празни очи, все още бе насочен към лицето на Черити, но мъжът не се помръдна. Черити вдигна ръка и с широк, бавен жест посочи първо себе си, а после и останалите. — Искаме да си вървим — каза отново. — Пуснете ни да си вървим и никому нищо няма да се случи.

В продължение на двадесет-тридесет секунди тя напразно очакваше отговора. А после прецени мълчанието на мъжа като съгласие и се обърна бавно.

— Да вървим — каза тя. — Но внимателно. Никакви резки движения.

Когато понечи да направи първата крачка, варваринът й препречи пътя. Копието в ръката му не бе насочено към нея, но жестът му бе толкова недвусмислен, че Черити спря.

— Моля ви, пуснете ни да си вървим — каза тя. — Не искаме нищо от вас. Искаме само да отидем при хората си.

Мъжът не се помръдна, но в отговор на думите на Черити до него пристъпи втора фигура, а останалите варвари също се размърдаха.

Двама или трима от тях застанаха зад Скудър, Нет и другите, а останалите образуваха широк кръг около тях.

— Браво! — каза сърдито Хартман. — Това наистина бе гениално, капитан Леърд. Дори и да имахме някакъв шанс да се справим с тези диваци, сега вече вие го проиграхте.

Черити не му обърна внимание. Беше объркана.