Волфганг Холбайн - Антихристът

Видя Астрид, изправена пред него, с широко разперени ръце, изгорена, със страхотни рани и въпреки това без най-малка следа от болка или страх върху лицето; видя хеликоптера, появил се над покрива на манастира като горяща звезда, спускаща се от небето, накланяща се… И избухваща.

Последното нещо, което Томас Бренер видя, беше пламтящ огнен валяк, който с рев се спусна от небето и обгърна тялото на девойката в пламъци. После ударната вълна го вдигна и го захвърли заднишком надолу по стълбата.

По-късно Салид не можеше да си спомни как е стигнал до брега. Може би съвсем случайно движенията му го бяха понесли в правилната посока, а може би беше и последното от безбройните чудеса, на които до този момент дължеше спасението си. По някое време ръцете му потънаха в топлата тиня, инстинктът му за оцеляване накара пръстите да се свият и да се вкопчат. С последни сили се измъкна на равния бряг и остана да лежи. Дори нямаше сили да изпълзи напълно от водата. От пъпа надолу тялото му беше в реката. Но поне вече не съществуваше опасността да се удави.

Отчаяната борба на Салид срещу безсъзнанието и смъртта продължи дълго и той може би щеше да я загуби, ако един съюзник на смъртта изведнъж и не доброволно не се беше превърнал в негов помощник. Водата ставаше все по-студена. В краката си започна да усеща бодежи и почувства как горната част на тялото му става безчувствена. В това състояние на полусъзнание видя сам себе си, как лежи на брега, как го намират, когато дойдат да проверят какво е станало — мъртъв, половината му тяло замръзнало в реката и трябва да одялат трупа му от леда, както направиха с трупа на човека от каменната епоха, намерен преди няколко години в Алпите. След известно време тази абсурдна представа му даде сили да се измъкне на брега и да се преобърне по гръб. Салид използва за това само силата на ръцете си. Краката му бяха безчувствени и не го слушаха.

Когато се преобърна, в хълбока му избухна ужасна болка. Той изпъшка, стисна зъби, за да потисне вика си, и се погледна.

Тинята до крака му беше почервеняла. На мястото на пришития джоб на якето си видя дупка с разръфани краища, под която се виждаше розова плът. В първия момент реши, че се е наранил в реката, но после си спомни за удара, който го изхвърли от хеликоптера. Единият от картечните куршуми го беше улучил. Салид дори не беше усетил. До този момент.

Затова пък сега раната с все по-голяма сила напомняше за себе си. А той знаеше, че това е само началото. Студът блокираше чувствителността на нервите, но това беше само малка отсрочка, за която ще трябва да заплати още по-скъпо. Раната не кървеше силно, но се виждаха раздробени кости.

Изведнъж осъзна, че всичко беше минало. Дори ако оживееше през следващия един час или даже успееше да се спаси — Салид не се осмеляваше да мисли коя от двете възможности беше по невероятна, — той никога повече нямаше да е същият човек, който беше допреди час.

Беше тежко ранен и никога вече нямаше да може да се движи нормално. Лицето му беше обгорено, а беше виждал достатъчно изгаряния, за да знае, че щеше да остане с жестоки белези. Не знаеше още какви наранявания има, знаеше само, че ги има. Едновременно с отстъпващата парализираща студенина в тялото му започнаха да се връщат и болките. Навсякъде. Истинско чудо беше, че изобщо можеше да мърда. От Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се беше превърнал в Салид Сакатия, с белязаното лице. И всичко това стана в един-единствен миг на невнимание заради незнанието на един пилот и заради неговото лекомислие, накарало го да не се вслуша в недоброто чувство, което го предупреди.

Всеки друг на негово място би се предал. Но Салид не изпитваше отчаяние, а дълбока, отпускаща лекота, която го изпълваше със сила от някакъв нов, непознат досега източник. Не си въобразяваше, че може да спечели нещо, не си въобразяваше и че ще оживее. Абу ел Мот води последната си битка и я изгуби. Живя като воин и ще умре като воин.

Но не искаше да го намерят в това състояние — като треперещо пеленаче, което сигурно ще пищи и ще моли за живота си, ако мъките и страхът станат по-големи. Ако беше писано да умре, то тогава, нека да е като истински мъж — сам и без някой да чуе писъците му. Със стиснати зъби Салид се надигна и седна, успявайки с мъка да потисне гаденето и световъртежа, и с изненада установи колко лесно се справи. Сякаш сега, когато нямаше повече какво да губи, тялото му черпеше от резервоара на жизнената сила, която иначе щеше да му стигне за десетки години напред.