Волфганг Холбайн - Антихристът

Ракета!

Осъзнаването на видяното и отчаяното движение, с което се преобърна встрани, прикривайки лицето си с длани, настъпиха едновременно, но въпреки това в продължение на секунда не знаеше дали все пак не беше твърде късно. Прегази го вълна от жестока топлина — твърде бързо, за да го нарани, но достатъчно силна, за да накара всеки нерв в тялото му да изкрещи неистово. Той изпищя и сред воя на летящата ракета чу и писъка на Астрид, после демонът отмина, продължи нататък и малко по-нагоре, и Бренер веднага разбра къде ще удари, секунда, преди да се случи.

Изведнъж ракетата се насочи в ъгъл около тридесет градуса нагоре към прозореца на първия етаж с такава прецизност, сякаш някой я направляваше с ръка. Бренер инстинктивно сви глава, когато попадението разби стъклото на прозореца.

По-точно, последваха две експлозии в разстояние от четири-пет секунди — може би беше нарушената функцията на оръжието или пък преждевременно избухна горивото, което бе последвано и от детонация на бойната глава. Първата, почти бяла светкавица, разби всички стъкла, изду стените навън и изхвърли на двора едно безформено тяло, овъглено вероятно още от първите пламъци и набучено на парче стъкло, дълго колкото човешки бой. Човекът обаче все още беше жив, защото размахваше ръце и крака и пищеше с нечовешки глас. Преди тялото да падне на плочника и писъците му да спрат, избухна втората експлозия.

Тя беше несравнимо по-силна от първата. Стените се издуха още повече, сякаш сградата беше балон, за секунда издут до пръсване. Детонацията сигурно беше разрушила пода и тавана на помещението, защото изведнъж и от прозорците на долния етаж заизлизаха пламъци. Шистовите плочи на покрива бяха пометени като хартиени парченца, изгорени в пепелник.

В следващия миг се срути цялата фронтална част на сградата. Каменните блокове изгубиха спойката си и се разлетяха на всички страни, последвани от топки огнени пламъци и ужасен шум. Късове развалини и жарава заваляха над двора като апокалиптичен каменен дъжд.

Тим, където преди се намираше молитвеното помещение, се издигна кълбо от огненочервени, пулсиращи пламъци, а в центъра му танцуваше по-бледа светлина, адски огън с формата на висок пет-шест метра кръст, който бълваше пламъци на всички страни и сякаш отново и отново подпалваше изгасналата жарава. Втора, още по-гореща топлинна вълна мина през Бренер и той изкрещя. Погледна с ужас ръцете си, чиято кожа започна да се свлича на големи, мокри мехури. Усети, че същото става и с лицето му.

Изведнъж почувства как нещо го сграбчва и го хвърля нагоре. Заудря слепешката около себе си, блъсна нещо, но чак когато чу писъка, разбра, че Астрид го е дръпнала нагоре.

Но още преди да успее да помисли каквото и да било, манастирът се разтресе от трети удар. Астрид го блъсна и зад тях през арката нахлуха червени пламъци.

Водата отне смъртоносната сила на падането, но беше толкова студена, че това за малко не го уби. Тънката ледена покривка, която можеше да пробие с един пръст, се превърна в стъкло, върху което с огромна сила се сгромоляса. Студът го удари като електрически ток, който го парализира и едновременно с това се заби като нажежена игла в сърцето му.

Салид потъна чак до дъното на малката рекичка. Механично се опита да се раздвижи, да плува или поне така да се извърти, че по някакъв начин да излезе на повърхността. Не успя. Беше като скован. Дробовете му пламтяха. Откакто беше изхвърлен от кабината на хеликоптера, бяха минали може би две секунди, но не бе имал време да поеме въздух и сега жаждата за една глътка ставаше непоносима. Студът го парализираше. Крайниците отказваха да го слушат, а дрехите му бързо се напоиха с вода и го дърпаха към дълбокото.

Въпреки това виждаше какво става отгоре. Водата на рекичката беше кристално чиста. Различи очертанията на хеликоптера, който, разтърсен от изстрелите, се беше олюлял като боксьор под ударите на невидим противник, видя как устремената към него миниатюрна, горяща звезда не го улучи, а връхлетя в отвора на вратата, видя и втория хеликоптер, който все повече се приближаваше, сякаш пилотът му наистина искаше да влезе в близък бой. Секунда по-късно ракетата експлодира някъде във вътрешността на манастира. Салид видя ярката светлина да блясва зад очертанията на вратата и веднага си спомни за двете фигури, които преди това видя. Нямаха никакъв шанс.

Най-сетне успя да насили крайниците си да направят някакво движение. Повърхността на водата и двете бойни машини идваха все по-близо, Салид концентрира и последната енергия, останала в тялото му, за да изплува нагоре, най-сетне показа глава над водата и отчаяно отвори уста, за да поеме въздух. Дробовете му се изпълниха с безценния, сладък кислород, а стоманеният пръстен, започнал да стяга гърдите му, се спука.