Волфганг Холбайн - Антихристът

Във всеки случай така се чувстваше.

Бренер си даде няколко секунди, за да си почине от усилието, после бавно обърна глава наляво, в посоката, където се намираше прозорецът. Не можеше да го види. Там, където би трябвало да се намира, в обгръщащата го сивота, имаше само един по-светъл правоъгълник. Гледката наля масло в тлеещата жарава и той за малко не изпадна в паника. Но я потисна — поне за момента. Паниката нямаше да му донесе нищо, най-много още една инжекция, която още повече щеше да намали съдържанието на кръв в химическата субстанция, течаща във вените му. Че не виждаше прозореца, можеше да се дължи на две причини. Например, че навън е тъмно или че щорите са спуснати. Освен това наблюдението му не беше съвсем точно — можеше да различи прозореца. Вчера там нямаше сив правоъгълник. Явно ставаше така, както казаха лекарите — зрението му се възвръщаше. Бавно, но отново можеше да вижда. Щеше да продължи още няколко дни, може би дори една или две мъчителни седмици, но все някога ще може да вижда нормално. Надяваше се да е така. С движението си сигурно беше предизвикал някъде тревога, защото само след няколко секунди вратата се отвори, нещо щракна и миг по-късно сивотата, в която плуваше, стана по-светла, като мъгла, в която се движеха размити очертания.

— Какво отново правите, за Бога? Не трябва да ставате! Знаете ли колко е часът? — Беше гласът на нощната сестра. Още не я беше виждал — и как ли?, но беше направо учудващо колко бързо останалите сетива поемаха функцията на изчезналите. Откакто беше дошъл в съзнание и не можеше да вижда, чуваше, усещаше и подушваше нещата с интензивност, каквато преди изобщо не би могъл да си представи. И преди всичко болката.

— Не, не знам — отвърна той. — Малко ми е трудно да видя часовника, фосфорните цифри май са се развалили.

— Много смешно — измърмори сестрата, приближи се с отсечени стъпки и не съвсем нежно го натисна обратно в леглото, където тялото му вече си беше направило вдлъбнатина. — Минава три, ако искате да знаете. Три часът след полунощ. Защо не поспите малко?

Бренер затърси някакъв ироничен отговор, но не намери. Беше уморен, но знаеше, че въпреки това няма да може да заспи. Господи, наистина ли само от три дни беше тук? Струваше му се, че са минали поне три месеца.

— Скучно е, нали? — попита сестрата. Не знаеше дали наистина долавя в гласа и съчувствие, защото тя го изпитва, или само защото на него така му се иска. — Разбирам ви добре. Понякога и на мен времето ми като че ли не ще да минава. Лошо е, като не вижда човек. Не можеш да четеш, да гледаш телевизия…

— Можете поне радио да ми донесете — каза Бренер.

— Какво не ви харесва в болничната ни програма?

— Нищо — измърмори Бренер. — Вече всички песни знам наизуст.

Тя или не хареса шегата, или и трябваха няколко секунди, за да я разбере. После се изсмя — със закъснение и не съвсем искрено.

— Наистина съжалявам, но и техниката е срещу нас. Кабелната ни връзка още не е ремонтирана.

— А не може ли транзистор? — попита Бренер. — От онези малки, евтини апаратчета с антена?

— За съжаление ръководството не разрешава да се ползват лични апарати — отвърна сестрата. — Освен това за какво ви е чак толкова? Сградата се намира в нещо като дупка и ще хващате само смущенията.

— Обичам смущенията — каза Бренер и втренчено погледна нагоре към бялото петно, където трябваше да се намира лицето и. Запита се на колко ли години е сестрата. Гласът и беше младежки, но стъпките бяха твърде отсечени за млада жена, а движенията и, когато извършваше операциите по тялото му, бяха твърде рутинирани. От друга страна пък, имаше много меки ръце.

— Някъде в шкафчето трябва да е портфейлът ми — продължи той. — Ще ви напиша чек, а вие ще отидете и ще ми купите един транзистор, съгласна ли сте?

— Но нали току-що ви казах, че…

— Знам — прекъсна я Бренер. — Съвсем сериозно — обичам да слушам смущения. Още повече, когато са стерео!

И този път отговорът и се забави няколко секунди, и този път гласът и беше леко променен. Преди три дни нямаше да повярва, ако някой му беше казал, че е възможно, но действително чуваше усмивката и.

— Съжалявам. Но знаете ли какво? Досега нощта минава спокойно. Трябва да се погрижа само за още двама пациенти и ако не се случи нищо непредвидено, ще дойда по-късно и ще ви правя малко компания. Мога да ви прочета нещо.

— От вестника?

— Страхувам се, че нямам. Политиката не ме интересува. Какво мислите за Библията?