Волфганг Холбайн - Антихристът

Първоначалният ужас при вида и също го нямаше. Фигурата се усмихна и каза:

— Стани и ходи!

И мъжът, който преди беше Абу ел Мот, Бащата на Смъртта, се изправи и с бързи крачки изчезна в заснежените храсти.

Нещо не беше наред със Слънцето. Светлината му беше толкова ярка, че го боляха очите дори без да гледа пулсиращата огнена топка в небето, но въпреки това тя не осветяваше света. Всичко беше сиво, бледо, даже сенките не бяха истински сенки. Не беше нито светло, нито тъмно. Денят и нощта бяха почти еднакви, сякаш светът бе започнал да избледнява. Може би щяха да се срещнат в някаква имагинерна точка между Светлината и Тъмнината и всичко щеше да стане само сиво — всеобхватна пустош, в която нищо вече няма да има значение, свят без различия, без Светлина и Мрак, Добро и Зло, Радост и Страдание. Това като че ли беше най-страшната му представа за Ад до този момент.

Но не и първата. През изминалите три дни, откакто беше тук, го бяха навестявали много кошмари, всеки по-лош от предишния. Сънуваше често Ада, края на света, Апокалипсиса, Армагедон, последната битка между Доброто и Злото. И не само това бе странното. Още по-лошо беше, че докато траеха сънищата, знаеше, че сънува. Но осъзнаването не го караше веднага да се събужда, не правеше нещата по-добри, а придаваше на сънищата му истинност, която не притежаваха. Правеше ги да изглеждат… действителни. Бяха съвсем абсурдни и лишени от всякаква логика, но от нещо, което не е било, се превръщаха в нещо, което може би щеше да се случи.

Избледняващият свят, през който крачеше, не беше пуст. Нямаше сгради, улици и реки, планини и гори, дори истински хоризонт, но имаше човеци. Чуваше глух тропот, който се приближаваше, писъци, шум. Виждаше тичащи хора, които бягаха от нещо, други падаха, гърчеха се в агония на земята и удряха телата си с ръце. Нещо пълзеше върху тях. В първия момент не разбра какво е, после видя, че са насекоми — дребни, пълзящи, отвратителни твари, дълги колкото половин детска ръка, но с образите на миниатюрни апакалиптични бойни коне, с брони, въоръжени с остри като бръснач остриета, с жила и зъби. Със стотици се нахвърляха върху жертвите си, хапеха с малките си зъби, бодяха с шиповете на края на извитите си опашки, забиваха острите си крила в кървавата плът.

Отново чу странния, кънтящ шум и се обърна. През редиците на крещящите, умиращи хора към него препускаха коне. Не виждаше добре ездачите им, но знаеше, че видът им би го ужасил, ако ги съзре. Конете приличаха на гигантски черни чудовища с лъвски глави, а от ноздрите им излизаха пламъци. Под копитата им земята се пукаше, който препречеше пътя им, биваше безмилостно стъпкван. Животните се движеха право към него и той знаеше, че това не е случайно. В този недействителен, сивеещ свят той беше само зрител — нито хората, нито скакалците със скорпионски опашки, които ги измъчваха, му обръщаха внимание, но ездачите бяха дошли за него. Когато го достигнеха, щеше да умре. Конете не дойдоха до него. Бренер се събуди.

Не се беше променило кой знае какво. Конският тропот, виковете, шумът и стъкленото жужене бяха изчезнали, но той продължаваше да живее в свят, състоящ се предимно от преливащи се шумове, свят не по-малко ужасен от предишния, макар и по по-друг начин. Дори може би и по-лош, защото от този кошмар сигурно никога няма да се събуди.

Лекарите му бяха обяснили всичко. Бренер всъщност разбираше откъде идва страхът му, а с него и сънищата, в които той приемаше образ. Това разбиране би трябвало да му помогне да се справи със ситуацията. Поне така смятаха лекарите. Но и в това отношение действителността и образите, които го мъчеха от три дни, си приличаха. Така, както осъзнаването, че сънува, не му помагаше да се избави от съня, така и познаването на причината за страха ни най-малко не му помагаше да го преодолее. С болките щеше да се справи. Но с тъмнината — не.

Бренер предпазливо се изправи в леглото и седна. Движението предизвика болка, но той стисна зъби и остана така полуседнал, полуподпрян на десния си лакът. Повече не можеше да се изправи — не позволяваха превръзките, безбройните игли, маркучета, кабели и телчета, свързани по един или друг начин към тялото му и придаващи му вид на не особено талантлива гъсеница, току-що започнала да свива пашкула си. Не позволяваше освен това и гърбът му. Едно от многобройните чудеса, на които дължеше оцеляването си, беше, че поред лекарите, разбира се, в които при всяко избухване на болката и тялото си все повече се съмняваше — не си беше счупил нито една кост. И то — след падане по стълбите, на което би му завидял всеки каскадьор, и след дребната огнестрелна рана на рамото! Обратната страна на медала беше, че сигурно бе разтегнал всеки мускул и всяко сухожилие в тялото си. Не беше осеян със синини и кръвоизливи — цялото му тяло беше едно огромно синьо петно.