Волфганг Холбайн - Антихристът

Картечният откос попадна точно в целта. От обшивката на другия хеликоптер се разлетяха искри и за частица от секундата, противно на всякакъв разум, Салид се вкопчи в безумната надежда, че и ракетата ще улучи. Може би наистина щеше, ако пилотът на „Апах“ — а не беше толкова добър, както се страхуваше Салид. От разстояние не можеше да се прецени дали изстреляните куршуми са причинили някаква повреда или не. Но дори и да бяха, тя не беше сериозна. Ракетата „Маверик“ приближаваше машината с бясна скорост, но в последния момент „Апах“-ът буквално подскочи встрани и изстрелът мина така близо до него, че сигурно беше изгорил боята. Сред ярки пламъци ракетата се заби в земята отдолу.

— По дяволите, да се махаме!

Това може би беше последната му грешка, но вероятно и без друго твърде много бяха надценили картите си. Продължиха да се приближават към „Апах“-а и сигурно неговият пилот не би избегнал втора „Маверик“. Но крясъкът на Салид окончателно обърка пилота. Той се поколеба, само за секунда, дори може би по-малко, но в това време под носа на вражеския хеликоптер изведнъж проблеснаха оранжево червени искри. Салид усети как нещо удари „Чопър“ — а, не с много силен звук и не тежко — чу се само бързо, сухо „плоп-плоп-плоп“, като град, удрящ върху ламаринен покрив. До него в кабината изведнъж се появи извита линия от малки дупчици, поръбени по краищата с леки пукнатини, като паяжина, през които засвири леденият вятър. Мъжът зад Салид изкрещя и се свлече в седалката, а кабината се изпълни с миризма на кръв и горещо масло.

Колкото и унищожителни да бяха последиците от откоса, имаха още малка отсрочка. Силата на удара беше отместила „Чопър“-а от курса му, така че по-голямата част от изстрелите попаднаха във въздуха, вместо буквално да разкъсат машината. Хеликоптерът се олюля, насочи се по все по-тясна спирала към земята, после, когато пилотът го овладя, отново застана хоризонтално.

— На изток! — изкрещя Салид. — Бързо!

Спомни си малкото селище, през което дойдоха миналата нощ — само десетина къщички, а може и по-малко, но затова пък се намираше само на пет-шест километра. С малко повече късмет можеха да стигнат до там, преди машината им окончателно да предаде Богу дух и да се срине на земята. Пилотът на „Апах“-а нямаше да посмее да стреля по тях над селището.

Пилотът започна да бръщолеви нещо, а лостът за управление под ръцете му ставаше по-непослушен.

— Защо не ми даде да стрелям? Можех да го улуча! Знам, че щях да го уцеля!

Може би дори имаше право. Въпреки, това Салид не беше готов да му прости грешката, както да прости и на себе си. Но сега не беше моментът да се говори за това.

Докато летяха на изток, — буквално опирайки върховете на дърветата, Салид се обърна и погледна назад. Мъжът на задната седалка беше мъртъв. Картечният откос беше пробил голяма колкото юмрук дупка в гърдите му и в стената зад него, през която Салид видя разкъсаните вътрешности на хеликоптера. От един скъсан кабел излизаха искри. Тънка пелена от масло или гориво се стелеше зад тях, носена от вятъра. Беше истинско чудо, че машината продължаваше да се държи във въздуха. Салид не вярваше, че чудото ще трае още дълго.

— Не трябваше да ги водиш тук! — каза брат Антоний.

Оставаха му още девет минути живот, но той, естествено, не го знаеше. Може би знанието за предстоящото нямаше да промени нищо в думите или в мислите му, докато наблюдаваше лицето на събеседника си, върху което беше изписано дълбоко разкаяние, но и известна доза инат.

Антоний беше най-старият от деветте пазители, образуващи тяхната общност, и не само заради многото изживяни години — никой, дори той самият, не знаеше точно колко са, но вече беше достатъчно възрастен, когато последната война сееше огън и смърт над тази страна — отношението му към смъртта и живота коренно се различаваше от това на повечето хора. Може би защото той и останалите осмина знаеха малко повече за тях и за очакващото ги след това.

Продължителността на живота на брат Себастиан, към когото бяха отправени думите му, щеше да трае точно пет секунди повече от тази на стареца. Той щеше да умре последен, но затова пък по неописуемо по-ужасен начин от останалите, и може би това щеше да е наказанието на съдбата за грешката, която допусна. А знанието за очакващото го щеше да повлияе на отговора му, защото от всички събрани тук той имаше най-светското отношение към живота и мнимите радости, които той можеше да достави. Брат Антоний съзнаваше това и то го притесняваше малко, така, както брат Себастиан всъщност винаги му е създавал известни грижи, откакто го приеха в Ордена на Пазителите. Но вината не беше негова. Брат Себастиан беше старателен, показваше усърдие и притежаваше всички качества, за да се справя с поставените задачи. Не заради казаното или стореното, брат Антоний винаги се отнасяше с известно подозрение към него и може би прекомерна строгост. Дължеше се на неговата същност.