Волфганг Холбайн - Антихристът

Себастиан беше нужното свързващо звено, нежеланият, но необходим шев, с който техният свят беше свързан с външния. Себастиан се беше изразил твърде предпазливо, казвайки, че животът в манастира понякога е малко самотен.

Истината беше, че в целия свят имаше само шепа хора, които знаеха за съществуването на манастира, и от тази шепа хора само няколко — всъщност двама или трима, от които нито един не живееше в Рим — знаеха какво в действителност представлява този Орден.

И така трябваше да бъде. Антоний и неговите предшественици бяха хвърлили много усилия и енергия, за да опазят съществуването си в тайна за околния свят. Манастирът беше така устроен, че практически беше стопански независим. Гората и малката зеленчукова градина даваха достатъчно хранителни продукти, за да задоволят скромните им нужди, реката осигуряваше питейна вода и електричество за малката централа, която — противно на вътрешното убеждение на Антоний — беше вградена в мазето. Освен стената от стомана и трънаци, която ограждаше манастира, съществуваше и една втора стена — от мълчание и забрава, която беше несравнимо по-здрава от решетката и гората.

Брат Себастиан беше пролуката в тази стена. Не живееха в свят, от който можеха напълно да се отделят. Независимите системи предполагаха известна големина, от която Орденът на Пазителите не притежаваше дори и малка частица. Независимо дали искаха, или не, съществуваха допирни точки. Понякога трябваше да се извика лекар, — да се попълнят резервите от нещата за ежедневна употреба, да се купят медикаменти, понякога — твърде рядко, може би в разстояние на години, но все пак се налагаше — трябваше да се изпрати някое писмо или да се получи известие. Така че, колкото и да не му харесваше на брат Антоний, имаха нужда от човек, който да поддържа контакта с външния свят, и този някой беше брат Себастиан. И тъй като той е смъртен човек, беше изложен и на многобройните изкушения, създадени от Антихриста, за да подмамва смъртните хора. А той не можеше да им устоява. Брат Антоний знаеше, че и самият не би могъл да им устои. Това беше и причината, поради която той и останалите седмина не бяха излизали извън тези стени от момента на пристигането си тук.

След като брат Антоний прекара почти една трета от оставащото му за живот време с тези мисли, които, впрочем не веднъж му бяха хрумвали, изведнъж се сети, че Себастиан не му отговори. Той повтори думите си и продължи:

— Не биваше да ги довеждаш, братко. Знаеш правилата в това място. Тук не бива да пристъпя никой, който не е положил обета. Те положиха ли го?

Въпросът, разбира се, си беше чиста проба реторика, една от онези фини стрели, които Антоний понякога си позволяваше и за които после плащаше с безкрайни молитви и бичувания. Себастиан отговори спокойно:

— Не. Страхувам се, че мъжът дори не е и християнин. Или поне така смята той. Но не видяха нищо, което може да ни докара главоболия. Бяха изтощени до смърт и много се зарадваха, че им помогнах.

Спести си въпроса дали трябваше да ги остави да умрат от студ в гората. Но брат Антоний го прочете съвсем ясно в погледа му. Себастиан нерядко се показваше опърничав. А напоследък това зачести. Тази мисъл не ядоса Антоний — чувството на яд му беше чуждо, но го натъжи. Скоро ще трябва да се разделят със Себастиан. Отровата, която поглъщаше при излизанията си във външния свят, започваше да действа.

— Ще ги закарам в селото — продължи Себастиан. — След половин час няма да ги има. А след още час ще са ни забравили. И без друго си имат достатъчно проблеми.

Брат Антоний вдигна въпросително вежди. Щом брат Себастиан спомена проблемите им, значи ги знаеше. Натоварваше се с неща, които не го засягат. Задачата им беше твърде важна, за да имат значение съдбите на отделните хора.

Себастиан разбра грешката си в момента, в който изрече думите, защото прехапа долната си устна и сведе поглед. Но беше достатъчно умен да не каже повече нищо.

Белокосият абат го изгледа продължително и много тъжно. Да, ще трябва да се разделят с него. Скоро. Може би още по-скоро, отколкото мислеше досега. По-бързо, отколкото с предшественика му, който още по-бързо се поддаде на изкушението от своя предшественик. Явно отровата ставаше по-силна — или хората отслабваха.

Погледът на Себастиан показа на Антоний, че знае какво мисли, което още повече натъжи Антоний. Без да каже нищо, той се обърна и се приближи до големия дървен кръст, закован на източната стена на молитвената стая. Оставаха му още четири минути живот.