Джон Хокс - Златният град

Чу някакво драскане в коридора и отвори очи. Имаше само секунди да извади меча си, преди вратата да се отвори на около сантиметър и да удари бюрото. Мая грабна раницата, преметна ремъка през лявото си рамо и се заслуша. Натрапникът почука на вратата.

— Тук ли сте? — попита тих глас. — Аз съм Пикъринг. Господин Пикъринг. Приятел съм на Гейбриъл.

— На този остров няма приятели.

— Но това е самата истина — каза Пикъринг. — Кълна се, така е. Помогнах на Гейбриъл, когато дойде тук първия път и вълците ни заловиха. Отворете вратата. Моля ви. Търсех ви.

Мая смътно си спомни мъжа в дрипите. Беше завързан с верига за една тръба в изоставеното училище, което вълците използваха като щабквартира. Докато бе скитала из града, бе срещнала неколцина от хората хлебарки, които се криеха в стени или под подове. Винаги изглеждаха уплашени и говореха бързо, сякаш постоянният поток думи им доказваше, че са все още живи. Хлебарките бяха интелектуалците на Ад — всички имаха велики замисли и пространни обяснения.

Прибра меча в кожената ножница, отиде до вратата и дръпна бюрото няколко сантиметра към себе си. Пикъринг явно чу скърцането на дървените крака по плочките, защото моментално завъртя дръжката. Този път вратата се отвори достатъчно, за да може да пъхне глава в стаята.

— Господин Пикъринг, на вашите услуги. Имах шивашка работилница преди началото на бедите. Най-финото дамско облекло. — Пое дълбоко дъх. — С кого имам честта да се срещна?

— Мая.

— Мая… — Той сякаш вкуси думата. — Прекрасно име!

Пикъринг явно имаше способността на поровете да се промъква през всеки процеп, през който може да мине главата му, защото преди Мая да успее да реагира, се бе вмъкнал в стаята. Беше кльощав треперещ мъж с дълга коса и брада. Парчето зелена коприна около шията му приличаше на примка на палач, но Мая осъзна, че е нещо още по-невероятно — вратовръзка.

— И как ме намери?

— Зная всички скривалища на този остров. Веднъж дойдох тук и видях отпечатък на стълбите.

— Разказа ли на някого?

— Изкушавах се. Всеки би се изкусил. — Пикъринг показа жълтите си зъби. — Комисарят на патрулите обяви награда от сто дажби храна на онзи, който ви убие.

— Ако наистина ме иска мъртва, трябва да удвои наградата.

— Повечето вълци се страхуват от вас. Някои казват, че сте призрак или демон. Не можете да бъдете убита, защото вече сте мъртва.

Мая отново седна на стола.

— Може пък да е вярно.

— Вие сте жива. Напълно сигурен съм в това. Гейбриъл не беше призрак, а вие дойдохте да го спасите. Но сега сте в капан тук, като всички останали.

— И затова ли ме издири? За да ми кажеш, че съм в капан?

— Дойдох, за да ви спася. И да спася себе си, естествено. Но първо трябва да отидем до библиотеката. Претърсих цялата сграда и накрая намерих картографския отдел. Вратата към помещението е все още заключена. Не мисля, че са го ограбили.

— Хората тук не се интересуват от карти. Искат храна. И оръжия.

— Да. Съвсем правилно. Само това искат. Но аз смятам, че в библиотеката има карта на острова. Винаги са се носели слухове за тунел под реката. Така че някоя карта би могла да ни покаже как да намерим входа му.

Пръстите на Мая нервно потропваха по дръжката на меча. Проходът й обратно към Четвъртия свят беше насред реката. На два пъти бе плувала с надеждата да го намери, но течението беше твърде силно и едва й оставаха сили да се върне на брега. Нямаше представа какво има в тъмната земя от другата страна на водната преграда, но не можеше да остане на острова. С времето тялото й отслабваше. И в крайна сметка щеше да стане плячка на вълците.

— Тогава защо не си взел тази карта и не си избягал? — попита тя.

— Трябва ми помощта ви. — Пикъринг сведе поглед към дрипавите си панталони и различните обувки. — Не е лесно да се влезе в помещението.

Една част от историята му бе истина — в града наистина имаше библиотека. Мая бе минавала няколко пъти покрай руините, но така и не бе влязла вътре. Докато бродеше из острова, все намираше малки парчета реалност в отломъците. Щом бяха оцелели списъци за покупки и ученически бележници, може би наистина имаше карта, която да показва изход оттук.

Внезапният прилив на надежда бе тъй силен и неочакван, че не бе в състояние да помръдне или да каже нещо. Беше като да намериш жив въглен в студено огнище, искрица топлина, която би могла да се разрасне и да изпълни стаята.

— Добре, Пикъринг. Да идем в библиотеката.

— Ще бъда щастлив да ви заведа дотам. И ако намерим подходящата карта…