Джон Хокс - Златният град

„Катакомбите“ бяха система тунели под издигнатите железопътни релси, които минаваха през пазара. През деветнадесети век били използвани като конюшни за конете по канала, но сега подземният участък беше зает от складове и студия. В средата на един от тунелите Холис откри магазина за барабани на Уинстън Абоса. Западноафриканецът седеше на една черна маса в основното помещение и си наливаше мляко в кафето.

Щом видя Холис, Уинстън се оттегли зад една скулптура на бременна жена със зъби от слонова кост.

— Добро утро, господин Холис. Надявам се всичко да е наред.

— Напускам страната, Уинстън. Исках да кажа довиждане на Гейбриъл.

— Да, разбира се. В момента има среща с едни хора в магазинчето за фалафели.

Тъй като Табулата го търсеше, Гейбриъл трябваше да прекарва повечето време в скрития апартамент до магазина за барабани. Ако от Съпротивата искаха да го видят, говореше с тях на друго място. Едно ливанско семейство държеше магазинче за фалафели в постройката до канала и срещу скромно заплащане му позволяваха да използва склада им на горния етаж.

Холис влезе в магазина, заобиколи едно намусено момиче, което кълцаше магданоз, и мина през вратата, скрита зад завеса от мъниста. Качи се в склада и се изненада от броя на чакащите. Гейбриъл стоеше до прозореца и разговаряше с някаква монахиня, облечена в черната роба на бедните кларитинки. Липата стоеше на пост до вратата, скръстил яките си ръце на гърдите си. Щом видя Холис, ръцете му отново се озоваха в джобовете на палтото.

— Мисля, че имахме споразумение — каза той.

— Имаме. Но исках да кажа довиждане на приятеля си.

Липата обмисли искането, след което посочи един стол.

— Изчакай реда си.

Холис седна в дъното на стаята и огледа останалите присъстващи. Хората говореха на полски, немски и испански. Единствените, които разпозна, бяха двама английски свободни бегачи — дундест младеж на име Джагър и мълчаливият му приятел Роланд. Личеше си, че хора от цял свят са научили за странника.

В Лос Анджелис Гейбриъл имаше дълга коса и носеше мърляво кожено яке. Лесно се палеше и на лицето му бързо се появяваше усмивка — комбинация между каубойско перчене и невинност. По време на престоя им в Ню Йорк Холис му беше помагал да приготвя спагети и го бе слушал как пее извън такт в караоке бар. А ето че всичко се бе променило. Сега Гейбриъл изглеждаше като корабокрушенец. Лицето му бе изпито, ризата висеше като окачена на тялото му. Имаше нещо странно в очите му — бяха ясни и много напрегнати.

След като поредният човек разговаряше с Гейбриъл, Липата го извеждаше от стаята и посочваше кой е следващият. Гейбриъл ставаше да се ръкува, после сядаше, слушаше и гледаше съсредоточено лицата на последователите си. След като човекът изложеше вижданията си, Гейбриъл се навеждаше напред и говореше тихо, почти шепнешком. Когато срещата приключваше, се ръкуваше втори път, поглеждаше директно в очите на госта и му казваше „благодаря“ на родния му език.

Двамата английски свободни бегачи бяха последните, които трябваше да се видят със странника, и Холис чу всяка дума от разговора. Някой си Себастиан бил заминал за Франция да организира съпротива срещу Табулата и Джагър смяташе, че не следва инструкциите.

— Когато започнахме това движение, установихме няколко правила. Не много…

— Шест, ако трябва да сме конкретни — обади се Роланд.

— Именно. Шест правила. И едно от тях е, че всеки екип трябва да измисли своя собствена стратегия. Приятелите ми в Париж казват, че Себастиан говори за организиране на управителен съвет…

Гейбриъл мълча, докато Джагър не завърши речта си. След това отново заговори така тихо, че двамата свободни бегачи трябваше да се наведат напред, за да чуят всяка дума на странника. Постепенно започнаха да се отпускат и накрая кимнаха.

— Значи се разбрахме? — попита Гейбриъл.

— Предполагам. — Джагър погледна приятеля си. — Имаш ли нещо да кажеш, Роланд?

Едрият мъж сви рамене.

— Не, нямам.

Свободните бегачи станаха като порицани ученици и се ръкуваха с Гейбриъл. Когато излязоха, Липата кимна на Холис — „Твой ред е“. След което заслиза по стълбите към магазинчето за фалафели.

Холис мина между масите и седна срещу Гейбриъл.

— Дойдох да се сбогувам.

— Да. Липата ми каза какво се е случило.

— Ти си все още мой приятел, Гейб. Никога не бих направил нещо, което да те изложи на опасност.

— Разбирам.

— Но някой трябва да си плати за смъртта на Вики. Не мога да забравя какво направиха с нея. Аз намерих тялото й и изкопах гроба.