Джон Хокс - Златният град

Но останалите й думи бяха отнесени от вятъра, докато Принцесата воин тичаше към ръба.

И скочи.

Холис Уилсън носеше новото си оръжие в калъф за китара, уплътнено с вестници. Преди няколко седмици бе поискал от Уинстън Абоса да му осигури пушка, способна да улучи безпогрешно целта най-малко от сто метра. Уинстън бе собственик на магазин за барабани на Камдън Маркет и благодарение на връзките си намери крадена „Лий-Енфийлд“ с ловджийски оптически мерник. Оригиналната карабина „Лий-Енфийлд“ бе използвана в Първата световна война; този модел 4-Т бе разработен през Втората световна война за снайперисти. Холис смяташе, след като я използва, да я остави на покрива и да се махне.

Лондонските полицаи обикновено го забелязваха, когато вървеше по тротоара или седеше в метрото. Дори когато бе с костюм и вратовръзка, нещо в осанката му изглеждаше твърде самоуверено и почти предизвикателно. Калъфът за китара бе идеалният камуфлаж. Сега една млада полицайка при входа на метростанция Камдън Таун го погледна само за секунда и отмести очи. Просто музикант, нищо особено — чернокож мъж с износено палто, който ще свири на някой ъгъл.

Карабината се измести в калъфа, докато минаваше през въртележката. Лично на Холис лондонското метро винаги му се струваше не така натоварено като нюйоркското. Вагоните бяха по-малки и почти уютни, а влакът издаваше тихо съскане, когато пристигаше на станцията.

Взе Северната линия до Ембанкмънт, откъдето се прекачи на Кръговата. Слезе на станция Блекфрайърс и закрачи енергично по Ню Бридж, отдалечавайки се от реката. Беше към осем вечерта; повечето жители на предградията вече си бяха тръгнали от работа и бързаха към домовете си и топлата светлина на телевизорите. Както обикновено, други все още работеха — метяха улицата, лакираха нокти, разнасяха храна по домовете. На лицата им се четеше глад, изтощение и огромно желание да легнат и да заспят. На окачения на близката сграда билборд се виждаше млада блондинка, която с екстаз загребваше някаква нова марка яйчен крем направо от картонената кутия. „Щастлив ли си днес?“ — питаше билбордът и Холис се усмихна. „Не точно — помисли си. — Но може и да получа известно удовлетворение“.

През последните няколко месеца животът му напълно се бе променил. Беше напуснал Ню Йорк, бе пътувал до Западна Ирландия и бе погребал Вики Фрейзър на Скелиг Кълъмба. Седмица по-късно беше в Берлин, бе прибрал Блажената майка и я бе изнесъл от подземния компютърен център на Табулата, докато алармата пищеше и по стълбището се виеше пушек. Преди пристигането на полицията едва бе успял да измине две пресечки и да скрие тялото на мъртвия арлекин зад един контейнер за боклук. После се отърва от окървавеното си яке и отиде да намери колата, която бяха оставили недалеч от салона за танци на Аугустщрасе.

Нужни му бяха няколко часа да се върне при тялото и да го прибере в багажника на мерцедеса. Берлинската полиция бе блокирала района около компютърния център и се виждаха примигващите светлини на пожарни и линейки. Накрая щеше да се появи репортер и да оповести официалната версия. ПСИХОПАТ УБИВА ШЕСТИМА, ПОЛИЦИЯТА ТЪРСИ ТЪРСЕЩ ОТМЪЩЕНИЕ СЛУЖИТЕЛ.

Напусна Берлин преди изгрев-слънце и спря при един сервизен център край Магдебург. От едно магазинче си купи пътна карта, вълнено одеяло и лопата за къмпинг. Седеше в ресторанта, пиеше кафе и ядеше хляб с конфитюр, а келнерката непрекъснато се прозяваше. Искаше му се да поспи на задната седалка в колата, но трябваше да се махне от Германия. Търсещите програми на Табулата преравяха интернет и сравняваха снимката му със записите от наблюдателните камери. Трябваше час по-скоро да се отърве от колата и да си намери някое място извън Мрежата.

Но първата му грижа бе погребението. С помощта на картата стигна до Щайнхудер Меер — природен парк западно от Хановер. Голяма табела на четири езика показваше пътя до Мъртвото тресавище — мочурлив район, обрасъл с пирен и кафяви треви. Беше делник, още нямаше пладне и не се виждаха много автомобили. Холис продължи няколко километра по черния път, уви Блажената майка в одеялото и я отнесе през тресавището до някакви храсти и ниски върби.

Приживе Блажената майка излъчваше постоянна ярост, която хората усещаха още при първата си среща с нея. Сега, в плиткия гроб, изглеждаше по-дребна и по-слаба, отколкото я помнеше. Лицето й бе покрито с одеялото — Холис не искаше да вижда очите й. Докато хвърляше отгоре й мократа пръст, видя малките й бели ръце, все още свити в юмруци.