Джон Хокс - Златният град

Изостави колата недалеч от холандската граница, взе ферибот до Харуич и продължи с влак до Лондон. Когато стигна жилищния блок зад магазина за барабани на Уилсън Абоса, видя френския арлекин Липата — седеше на масата в кухнята и четеше краден банков наръчник за парични преводи.

— Странникът се върна.

— Гейбриъл? Тук ли е? Какво е станало?

— Бил е заловен на Първия свят. — Липата издърпа корковата тапа на преполовена бутилка бургундско и си наля. — Мая го спасила, но не успяла да се върне на този свят.

— Какви ги говориш? Тя добре ли е?

— Мая не е странник. Обикновен човек може да се прехвърли само през една от няколкото точки на достъп на света. Древните са знаели къде са те. Сега повечето са изгубени.

— Тогава какво е станало с нея?

— Никой не знае. Симон Лумброзо все още е в църквата „Света Мария от Сион“ в Етиопия.

Холис кимна.

— Значи е преминала там.

— C’est correct. Минаха шест дни, но Мая не се появи отново в светилището.

— Има ли план за спасяването й?

— Можем само да чакаме. — Липата отпи глътка вино. — Получих имейла ти за станалото в Берлин. Тялото на Блажената майка в компютърния център ли остана?

— Откарах я на север и я погребах в провинцията. Но не сложих надгробен камък или друг отличителен знак.

— Блажената майка едва ли би обърнала внимание на това. От славна смърт ли умря?

Холис за миг се сепна. Мая използваше същата фраза.

— Уби шестима мъже, а после един я застреля. Сам реши дали е било славна смърт.

Отвори металния тубус, извади меча на Блажената майка и го сложи на кухненската маса.

— Даде ми това, преди да издъхне.

— Моля, бъдете по-конкретен, господин Уилсън. Блажената майка даде ли ви меча си, или вие го взехте от тялото й?

— Тя ми го даде, предполагам. И затова го връщам.

— Може би е искала да поемете задълженията й.

— Тая няма да я бъде. Не съм расъл в семейство на арлекини.

— И аз — каза Липата. — Бях войник от Първи въздушнодесантен полк на морските пехотинци, докато не се появиха разногласия между мен и един старши офицер. Две години работех като бодигард в Москва, след което Тръна ме нае. Моментално разбрах, че това е работа точно за мен. Ние, арлекините, не защитаваме богатите и властимащите. А пророците и ясновидците, странниците, които насочват историята в нова посока.

— Прави каквото искаш, Липа. Аз имам свои собствени цели.

Липата почака няколко секунди, сякаш искаше да се увери в това, което бе чул, след което сякаш изключи част от съзнанието си. Щракна с пръсти — и това беше всичко. Холис излезе от стаята.

Без да престава да мисли за скритото оръжие, пое надясно към Лъдгейт Хил и веднага след това зави наляво по Лаймбърнър Лейн. Фондация „Евъргрийн“ заемаше голяма сграда от стомана и стъкло на стотина метра по-нататък. Черни подпорни колони и гранитни панели обрамчваха затъмнените прозорци. Отдалеч сградата приличаше на огромна вертикална решетка, спусната насред Лондон.

Зданието се пазеше от въоръжена охрана. Преди няколко дни Холис бе влязъл вътре, представяйки се за куриер, и бе помолил да го упътят. Всеки посетител на фондацията трябваше да минава през къс Г-образен коридор от зелено стъкло, където рентген проверяваше какво носи под дрехите си.

От другата страна на улицата се издигаше офис сграда от викторианската епоха. Единственият й обитател бе международна архитектурна фирма и на витрините на партера имаше снимки на нейни изпълнени проекти в Дубай и Саудитска Арабия. Холис ги беше разгледал и бе решил, че архитектите просто са взели плана на някакъв затвор и са добавили палми, фонтани и плувен басейн.

Позвъни на звънеца на архитектурната фирма и зачака някой да отговори. Когато никой не се обади, застана точно пред вратата и си разкопча палтото. На гърдите му висеше щанга, окачена на въже през врата му. Пъхна края й между вратата и ключалката и натисна странично с цялата си сила. Винтовете изхвърчаха и вратата се отвори.

Щом влезе, Холис извади от джоба си стоманен клин и го загнезди в процепа под вратата. Реши да не използва асансьора и се качи по аварийното стълбище до най-горния етаж. Къса стълба в мъжката тоалетна водеше до плексигласов капак на тавана. Холис дръпна резето с една ръка и след секунди беше на покрива.

Студеният нощен въздух докосваше кожата му, някъде в далечината се чуваше ръмжене на автобус. Като се подхлъзваше по мокрите керемиди, Холис стигна железния парапет на ръба, седна и отвори калъфа.