Джон Хокс - Златният град

— Зная за какво говориш. Духове и гоблини. Цигани и кристални топки. Всичко това е измама.

— В повечето случаи. Но някои хора наистина могат да разговарят с мъртвите.

— И ти ли?

Гейбриъл поклати глава.

— Не. Аз нямам тази дарба. Но Симон Лумброзо ми каза за друга възможност. Когато Врабеца останал последният арлекин в Япония, бащата на Мая отишъл в Токио да го види. Врабеца завел Тръна при една жена, занимаваща се с традиционно призоваване на духове, която живеела на северния бряг на главния остров. Тръна казал, че била много силна — от истинските.

— Сигурно е било някакъв номер.

— Вече нямаш дом, Холис. Не можеш да се върнеш в Лос Анджелис. Щом напускаш Лондон, защо не отидеш в Токио?

— Манипулираш ме…

— Предлагам ти различен вид пътуване. Всеки от нас може да посвети живота си на омразата. Това се случва всеки ден. Сега е твоят момент да се замислиш за алтернатива. Иди в Япония. Потърси онази жена. Може би няма да я намериш. Може би ще се върнеш и ще ми кажеш, че трябва да бъдем като враговете си, ако искаме да ги победим. Ако го кажеш, ако го вярваш , ще те послушам.

Стъпки по стълбите. Холис погледна през рамо и видя Липата да се връща с чаша кафе в грамадната си ръка.

— Ще си помисля — каза Холис. — Но въпреки това не вярвам, че може да се разговаря с мъртвите.

Мая стигна до четвъртия етаж на изоставената офис сграда и бавно тръгна по централния коридор, като се оглеждаше за свежи следи в прахта. Когато се увери, че никой не е идвал тук от последното й посещение, пръсна по пода счупени стъкла и тръгна към помещенията, заемани навремето от застрахователна компания. Ръката й докосна дръжката на меча. Беше готова да атакува.

Като се движеше колкото се може по-безшумно, се промъкна в приемната. „Спри! Ослушай се!“

Нямаше никого. Тя избута едно бюро пред вратата и отвори отдушника към коридора, за да чуе, ако дойде някой. На острова нямаше електричество и единствената светлина в помещението идваше от горящ газ на улицата. Пламъкът танцуваше и хвърляше мръсно оранжева светлина. Сенките докосваха старомодните мебели и ръждивите кантонерки покрай стената. При едно от предишните си посещения беше преровила шкафовете и бе намерила покрити с мокри петна папки, пълни със застрахователни договори и кочани от чекове.

Влезе в един от офисите, намери някакъв директорски стол и избърса прахта. Нещо в съседната стая се раздвижи и Мая извади меча си. Обитателите на острова можеха да се разделят на две категории. Хлебарките бяха слаби, уплашени хора, които се опитваха да оцелеят, като се криеха из развалините; вълците бяха агресивни, скитаха из града на групи и търсеха плячка.

Звукът се повтори. Мая надникна през една пукнатина на вратата и видя как един плъх притича по пода. По целия остров имаше плъхове и някакви сиви животинки, подобни на порове, които щъкаха из храсталаците на изоставените паркове. „Няма опасност — помисли си Мая. — Мога да си почина тук“. Прибра меча в ножницата и избута тапицирания стол в приемната. След като провери вратата още веднъж, седна и се опита да се отпусне. Остави на пода до краката си бухалката с метален край и малката раница с бутилка вода. Храна нямаше.

Този мрачен свят имаше много имена — Първият свят, Хадес, Шеол, Ад. Описваше се в много митове и легенди, но винаги имаше едно основно правило — че посетител като нея никога не бива да яде нищо, докато е тук, дори най-великолепното ястие, предлагано на златни подноси. Странниците оставяха истинските си тела в Четвъртия свят и можеха да избегнат тази опасност, но ако обикновен човек погълнеше дори коричка хляб, можеше да остане тук завинаги. Мая се чувстваше като един от огньовете, които горяха сред руините — ярка точка пламък, която бавно поглъща себе си. Повечето огледала в града бяха изпочупени, но беше успяла да се види в парче стъкло край запустелия градски музей. Косата й бе сплъстена, очите — мъртви.

Външният й вид не я притесняваше толкова, колкото загубата на памет. Понякога й се струваше, че цели периоди от живота й се стопяват в нищото. Пазеше живите образи, които й бяха останали. Преди много време беше прекарала зимен ден в Ню Форест и бе гледала стадо диви коне, тичащи през покрито със сняг пасище. Сега отново видя яките крака, оплетените гриви и хвърчащия изпод копитата сняг, бял като парата във въздуха.

Спомняше си откъслечни моменти с баща си и майка си, Липата, Блажената майка и останалите арлекини, но Гейбриъл бе единственият глас, който все още чуваше, единственото лице, което все още виждаше. Засега любовта беше запазила тези спомени, но й ставаше все по-трудно да ги извика отново. Нима Гейбриъл чезнеше като забравена на слънце фотография, чиито цветове избледняват и фигурите стават все по-неясни? Ако го изгубеше за втори път, щеше да стане като другите на острова — мъртва отвътре, макар и все още жива.