Джон Лескроарт - Вина

И така се случи.

Но Фаръл пострада.

Не бяха включили в плановете си мъглата и бяха подценили Духър. Винаги по-силен, по-бърз и по-решителен от Фаръл, Духър се бе приближил, прикривайки намеренията си и след това го беше връхлетял като разярен бик. Удар в слънчевия сплит, втори в лицето, Фаръл бе отстъпил назад, Духър бе продължил да напада, принуждавайки го да слезе от шосето, да отиде до острия ъгъл под дърветата, до мястото, където земята пропадаше и оставаше само въздухът.

В понеделник по обед Тию и Глицки играеха шах на една от откритите маси на Маркет стрийт. Слънцето светеше ярко, въздухът беше неподвижен. Глицки замисляше мат в три хода, но се разсея, когато гол до кръста мъж по сандали и къси панталони се спря да ги погледа. Носеше голям дървен кръст, просто стоеше и ги гледаше с приятелката си — модерно облечена бизнесдама на трийсет и няколко години. Глицки забеляза, че кръстът имаше колело в основата, за да се улесни придвижването.

Той премести топа и мъжът поклати глава.

— Провали се — каза той и задърпа кръста си, бърборейки с приятелката си. Просто частица от града.

Глицки се загледа в дъската и разбра, че мъжът е прав. Тию направи хода си — един ход! — като се стараеше да прикрие усмивката си. Но не успяваше.

Ейб започна да прибира фигурите. Веждите му бяха навъсени. По време на играта бяха обсъждали какво и как се беше объркало при акцията им.

— Още не мога да разбера как загуби Фаръл.

Тию държеше торбичката.

— Не го загубих. Изобщо не успях да го намеря.

— Тръгна след него.

Тию обясни какво се бе случило.

— Две коли, Ейб — напомни той. — Винаги следим с две коли. Знаеш го. Изчакахме до моста, когато спряха там. Когато лексусът тръгна, последвах Духър по „Мерсед“. Нямаше за какво да ти звъня, докато не открихме чантите. Момчетата във втората кола не намериха Фаръл веднага и имаха по-важна работа от това да ни докладват, като например да го измъкнат оттам, да се опитат да му спасят живота. Мен ми е любопитно за онази Прайс.

— След това — каза Глицки лаконично, — като нищо ще ѝ предложат филмов договор.

— Нямах точно това предвид.

— Знам, Пол. Знам какво ми говориш.

Прекосиха „Маркет“, като изчакаха един автобус да изплюе поток от нещастни туристи. Когато преминаха, Глицки обясни на Тию, че областният прокурор още не е решил за обвинението на Прайс.

— Предполагам, че Рестън ще ѝ сложи непредумишлено убийство, тя ще признае и ще ѝ тръснат да свърши някаква общественополезна дейност. Ако имах влияние, щеше да мине и без това, но нямам.

— Общественополезен труд за убийство?

— Употреба на смъртоносно оръжие за спасяването на човешки живот. Ситуацията го изискваше. Щеше да убие бебето. Това ще им кажа. Това ще каже и адвокатът ѝ. Всичко ще е наред.

Тию беше настроен скептично.

— Как точно щеше да го направи Духър? Да убие бебето имам предвид. Имаше ли пистолет, нож? Какво щеше да направи?

— Друсаше го. Всеки ден от това умират бебета. Знаеш го. Нали имаме един плакат горе — „Никога, никога, никога не друсайте бебето!“ Не може да не си го видял.

— И тя трябваше да го застреля?

Глицки сви рамене.

— Сигурно тогава идеята ѝ се е струвала добра.

— Много си сладък с всички тези тръбички.

— Ммммм.

— Знам, съгласна съм. Чакай, купила съм ти подарък. Можеш да си го сложиш на онази блузка. — Сам зарови в чантата си и извади значката. Обърна я към Уес. На нея пишеше: „Ами ако в това е цялата работа?“.

Две седмици по-късно Кристина стоеше в двора на къщата на родителите си и кърмеше Уилям. Баща ѝ излезе отвътре с поднос храна.

— Майка ти ей сега ще дойде — седна той на един от шезлонгите, — но исках да ти кажа нещо — чувства се ужасно виновна, че е казала на Марк къде си. Като парализирана е.

— Направила е това, което е смятала за най-добро, татко.

— Знаеш го. И аз го знам. Ала тя го е направила. Различно е.

Кристина погледна към долината.

— Нямаше ми доверие. Не вярваше на това, което ѝ казвах.

Бил бе напълно съгласен.

— Така е. Чувства се ужасно. — Той се наведе напред, гласът му беше мек. — Просто се опитвам да ти кажа, че намеренията ѝ са били най-добри. — Бил бащински я потупа по коляното. — Трябва да те помоля да ѝ позволиш да се порадва на внука си, Кристина. Не можеш вечно да я наказваш. Трябва отново да започнеш да ѝ вярваш. Дай ѝ го да го подържи.

— Не мога.

— Не е така. Тя те обича. И аз те обичам. Можеш да го направиш.

Кристина примигна няколко пъти. Уилям започна да гука и тя го погледна. Беше се нахранил. Тя оправи банския си костюм, не вдигаше очи.