Джон Лескроарт: Вина

Кристина се облегна назад, успокоена.

Ямаги се приближи до леглото. С помощта на ключа вдигна възглавницата и настани Кристина по-удобно.

— Починахте ли си?

Тя кимна.

— Малко.

— Готова ли сте за сина си?

— Моля ви.

— Добре, сега ще кажа да ви го донесат. Лейтенант, всичко наред ли е тук според вас?

Глицки вече бе проверил ъглите. Отделна стая, нямаше места за криене. Марк Духър не беше тук.

— Добре — погледна часовника си Ямаги. — Кристина, ако имаш нужда от нещо, само се обади. Ако искаш Даян да остане, ще ѝ докарат легло. Утре сутринта ще дойда. Да ви изпратя ли, лейтенант?

На Глицки това не му хареса. Нямаше представа какво се е случило с Фаръл. Духър знаеше, че Кристина е тук, а него — очевидно — още го нямаше. Нещо не беше както трябва, може би няколко неща.

— Бих искал да остана за малко. Имам няколко въпроса.

Ямаги не беше много съгласен, но Кристина забеляза нерешителността му и се обади:

— Аз нямам нищо против.

Ямаги отстъпи.

— Бъдете кратък.

Когато вратата се затвори зад него, Глицки се доближи до леглото.

— Виждали ли сте съпруга си? Сигурен съм, че ще дойде.

— Защо да идва? Той не знае, че съм тук.

Глицки се замисли. Трябваше да ѝ каже.

— Знае. Майка ви му е казала.

Последва дълга и тежка тишина.

Духър не отиде направо при Кристина. Искаше да я види, разбира се, да обясни, но първо искаше да намери бебето. Така всичко щеше да е по-ясно.

Той погледна през стъклото и прочете пластмасовото картонче. Бебето Духър лежеше под стоплящата лампа. На гърдичките му беше залепено мъничко червено сърце, което отчиташе температурата му.

Марк отвори вратата на отделението за новородени. Застана тихо — гордият баща, погълнат от вълнение, малко смутен.

До него се приближи хубава млада сестра.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Погълнат от ролята си, Духър я дари с най-прекрасната си усмивка.

— Новото ми момче. Видях го през стъклото. Току-що дойдох. Изпуснах раждането. Бих ли могъл да го подържа за малко? Бебето Духър? — Отново извади документите си и тази сестра също така внимателно ги разгледа, преди да му ги върне.

— Не е позволено. Съжалявам — поклати глава тя.

Той въздъхна, силно натъжен, погледна я в очите. Вкъщи се беше изкъпал и избръснал, облякъл се бе с небрежна елегантност. Изглеждаше добре и го знаеше.

— Е, не бих искал да нарушавам правилата.

Сестрата се огледа. Приближи се към него.

— Ще ви дам маска. Ще направим изключение, но трябва да си измиете ръцете.

Точно щяха да повиват бебето. Майка му го искаше. Господин Духър ще занесе ли бебето на жена си?

— Страхотно — каза той. — Много бих искал.

Щеше да се държи така, мислеше си, все едно тя изобщо не го беше напускала, все едно това изобщо не се бе случвало. Щеше да ѝ покаже, че разбира какво е станало — чувствата ѝ са надвили над здравия разум и се е поддала на паниката.

Сега щеше да е уязвима и той не искаше да я плаши. Щеше да е любезен, нежен, внимателен. Трябваше да ѝ докаже, че може да му има доверие. Винаги можеше да му има доверие. Каквото и да беше направил, на нея никога не би сторил нищо лошо.

Но и обстоятелствата работеха в негова полза. Щеше да влезе в стаята ѝ с бебето. Беше намерил сина си в болницата, без тя да знае. Не би могла да го спре, каквото и да направи.

Щеше да разбере, нали? Нямаше нужда да ѝ казва каквото и да е.

Щеше да се върне при него. Дори нямаше да се наложи да споменават последните дни. Това беше като тренировка. Трябваше да има периоди на болка, на изпитания, да провериш колко може да се опъне веригата, преди да започне да те души.

Е, Кристина го бе разбрала.

Духър не си спомняше ражданията или първите години на другите си деца. Тогава работеше като роб — в онези дни мъжете ходеха на работа. Не сменяха пелени.

Учуди го колко малък е синът му. Почти безтегловен.

Бяха го увили здраво, ръчичките му бяха свити под синьото одеялце. Сестрата, която бе успял да очарова, го изведе от отделението, напомни му да поддържа вратлето на бебето и да го пази от течения в коридора.

Пред вратата на стая 412 Духър се обърна към нея.

— Имате ли нещо против да вляза сам и да я изненадам?

Кой би могъл да откаже?

Кристина гледаше зад Глицки. Вратата се отваряше, трябваше да е сестрата, която…

Не. Невъзможно.

Това можеше да се случи само в кошмарите. Но това не беше кошмар.

Духър влезе в стаята.

— Я виж ти! Малко тържество. И не кой да е, а ефрейтор Глицки.