Джон Лескроарт - Вина

Никой не каза нищо. Духър се обърна да провери дали е затворил вратата. Очите му обгърнаха стаята и забеляза Даян Прайс.

— Коя е тя? — попита той.

Кристина се обади:

— Тя е стажантка, Марк. Помогна ми при раждането.

— Е, много ви благодаря. — Погледът му се премести върху Кристина. — А ти как си, Кристина?

Тя се насили да говори спокойно.

— Добре съм, Марк. Всичко мина добре. Без големи усложнения.

— Радвам се. — Мълчание. — Въпреки че не го бяхме планирали така, нали?

— Съжалявам — отвърна Кристина. Не изпускаше сина си от очи. — Не знам какво стана вчера, Марк. Предполагам, че изгубих представа за нещата.

— Сигурно. Случва се. Стресови моменти. — Пак тишина.

— Моля те, дай ми бебето. Трябва да го кърмя.

— Всъщност — усмихна ѝ се Духър, — той не е само твое бебе. Това е нашето бебе, нали?

— Разбира се. Това имах предвид. Нашето бебе. Исках това да кажа. — Тя протегна ръце. — Гладен е, Марк. Благодаря ти, че го донесе, но сега трябва да го взема.

Той поклати глава.

— Не сега. Не още.

Той дори не я позна.

Даян се оказа неподготвена за безумната ярост, която я заля. Той изглеждаше — колкото и невъзможно да беше това — същият като в колежа.

И сега гледаше право в нея и не виждаше нищо.

Тя не съществуваше.

Всичко нахлу в нея — споменът я разяждаше като киселина. Тогава се бе свила на кълбо, долу всичко я болеше. Твърде наранена беше, за да плаче.

Това не можеше да се случва на нея. Парчетата от блузата ѝ още бяха нагънати около раменете ѝ — спомняше си го ясно. Лежеше свита като зародиш, стискаше в юмрук разкъсаната яка на блузата си, като че ли можеше да я защити. Останалото беше разкъсал.

Той обуваше панталоните си, опасваше ризата си. Чуваше свистенето на дъха му. Така и не каза нищо.

А когато я погледна, беше като сега, тя просто не съществуваше.

Даян откри, че говори със същия равен глас като Кристина.

— Бебето трябва да се нахрани, господине.

Разсейването не му хареса. Духър ѝ се сопна:

— Говоря със съпругата си.

— Бебето трябва да се нахрани — повтори Даян.

Този път Духър я смрази с поглед.

— Коя сте вие? Познавам ли ви?

Глицки се намеси.

— Дай ѝ детето, Духър.

Марк раздразнено го погледна.

— Още не, редник. С Кристина първо трябва да се разберем за някои неща. — Той се обърна към нея. — Искам да се върнеш.

Кристина не откъсваше очи от детето.

— Бях разстроена, Марк. Предполагам, че е от хормоните. Уплаших се. Разбира се, че ще се върна. Ти си бащата. Никога не бих помислила да отгледам момчето без баща.

Това като че ли го ядоса още повече.

— Опитваш се само да вземеш бебето, нали? Сега би казала всичко, нали?

— Не е вярно. Но бебето наистина е гладно, Марк. Още не е яло.

Кристина бе представила Даян на Глицки, така че той знаеше коя е. Ако Духър го разбереше, това още повече щеше да усложни нещата. Пистолетът на Глицки беше във вътрешния джоб на якето му. Само от време на време му се бе налагало да го вади и никога не беше стрелял по човек.

Ако това се окажеше първия му път, искаше да знае какво държи на прицел. Той се премести наляво.

— Стой там! — Духър отстъпи крачка назад. Така обхващаше с поглед по-голяма част от стаята. — Каквото и да се опитваш да правиш, няма да свърши добре.

— Нищо не правя.

— Движиш се. Не искам да се движиш.

— И какво, ако се движа? Заплашваш да нараниш детето си?

Това изобщо не го впечатли.

— Държа детето си, сержант. Това е. Ти какво правиш тук?

— Чух, че и ти си тук. Исках да поговорим за Уес Фаръл.

Устните му се присвиха.

— Нищо не знам за Уес Фаръл.

Бебето проплака тихо.

— Марк, моля те. Дай ми го — отново се обади Кристина.

Глицки погледна към нея, пак към Марк.

— Дай ѝ го, Духър.

Той тръсна бебето, шътна му да млъкне.

— Не го тръскайте — обади се Даян.

— Ти млъквай. Говоря с ефрейтора.

На Даян ѝ бе ясно. Щеше да убие детето.

— Добре — каза Глицки. — Дай да си говорим.

— Казах ти, че нищо не знам за Фаръл. Трябваше днес да се срещнем. Той не дойде.

Ейб не трепна.

— Открихме го. Не беше мъртъв. Още не.

Кристина гледаше Духър.

— Господи, Марк, не и Уес. Най-добрият ти приятел.

Глицки продължи:

— Мислеше си, че падането ще го довърши, нали?

— Не знам за какво говориш.

Бебето започна да хленчи.

— Моля те, Марк, дай ми го.

Той поклати отрицателно глава, отстъпи още една крачка и погледна сина си.

— Шшшт!

Обърна се към Кристина.

— Уес не ми беше приятел. Той те настрои против мен, той те накара да ме оставиш…