Джон Лескроарт - Вина

— Какво правим тук? — попита Фаръл.

— Ще видиш. Това е. Това исках да ти покажа. Ела, разходи се с мен. Да отидем на моста.

Фаръл направи няколко крачки, след това спря.

— Не тръгвам с теб, Марк. И тук можеш да ми кажеш.

Духър не се предаваше.

— Няма да те бутна долу, Уес. Това ли си мислиш?

— Мисля си, че бях дотук. Отивам си вкъщи.

Духър се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че имаш нужда от мен. Дадох ти възможност. Но ти нямаш нужда от това. Искаш да ти се махна от пътя.

Духър се приближи до него, изглеждаше наранен.

— Уес, аз съм, Марк Духър. Приятели сме от деца. Лудост е да мислиш…

— Прав си. Може и така да е.

— И си мислиш, че аз… — Духър дори не можеше да го каже, толкова беше абсурдно.

— Въпреки съветите на всички, Марк, аз исках да ти помогна. Да ти бъда адвокат и дори приятел за последен път. Сега ще ти кажа. Скоро всичко ще свърши и ще имаш нужда от адвокат и това няма да съм аз. — Той се поколеба и добави: — Глицки знае къде си скрил нещата.

Лицето на Духър се изкриви. Той тръгна към Фаръл.

Беше плоско и голо парче земя — трийсет метра дълбоко и осемдесет широко — не повече от леко разширение на западното рамо на Лейк Мерсед булевард, въпреки че бе скрито от самия път от превит от вятъра кипарис.

Лексусът се приближи до мястото, където започваше урвата. Духър спря пред самия край.

Тук един източен провлак на езерото се врязваше почти до оградата. Мястото не беше достъпно от брега и затова рядко идваха рибари. Бе дълбоко, стръмният наклон продължаваше и във водата. В мъглата самото езеро едва се виждаше.

Духър паркира колата, но не изгаси двигателя. Под ръкавиците му ръцете го боляха, но не кървяха. Излезе, разходи се до края, погледна към водата, след това зад себе си. Беше си както винаги. Никакъв знак, че някой е идвал.

Накрая на мястото наклонът падаше под удобен ъгъл за около дванайсет метра, покрити с острица и шубраци. Духър заслиза надолу странешком, с ръце в джобовете. Когато главата му стигна под нивото на скалата, слабият шум от „Сънсет“ заглъхна и изведнъж той чу подплискването на езерната вода.

Тук беше скрил уликите.

След двайсет минути Духър беше в гаража си, постави кецовете в една пазарска чанта, след това ръкавиците, внимателно сгъна и шлифера, така че да се събере. Сложи торбата до себе си в лексуса и измина двата километра до Оушън авеню, където ги остави до страничната врата на магазина за дрехи втора употреба „Сейнт Винсент де Пол“.

Влезе в кухнята и усети, че е гладен. Наля си чаша мляко и грабна шепа шоколадови бисквити. След това отиде да се обади на Айрин Карера, за да види дали дъщеря ѝ се е обаждала.

Три поколения на семейство Глицки седяха в киносалона и гледаха „Джеймс и огромната праскова“, когато пейджърът на Ейб започна да вибрира. Той се пресегна през най-малкия си син и побутна баща си, като му показваше малката черна кутийка.

— Ще се прибера в пет.

Захласнат по анимацията, баща му само кимна.

Във фоайето Глицки се пребори с дезориентацията, която винаги изпитваше след дневни прожекции, дори и в такива тъмни дни като този. Но очите му привикнаха и той разчете екранчето, отиде до телефона и набра номера.

— Лейтенант, Сам Дънкан е. Приятелката на Уес Фаръл.

— Да. Там ли е Уес?

— Не. Затова се обаждам. Не знам какво друго да направя. Марк Духър се обади днес по-рано на Уес и го помоли да се срещнат. — Мускулът на челюстта му започна да подскача. — Убеди Уес, че ще се предаде.

— Знам.

— Какво?

— Знаех. Той ми остави съобщение на пейджъра и аз му звъннах от един бар. Каза ми. Още ли не се е върнал?

— Пуснали сте го да отиде? Как можахте? Марк Духър е убиец и сега…

— Сигурно е още в къщата му. Нали там им беше срещата? Обадихте ли се?

— Току-що. Никой не отговаря. Уес каза, че ще се прибере след два часа. После ми звънна да ми каже, че ще закъснее. Минаха почти четири часа. Затова ви търся. Нещо се е случило. Той знае, че се притеснявам. Щеше да се обади.

Глицки мълчеше.

— Лейтенант?

— Тук съм. Мисля. Звъняхте ли в офиса му?

Отчаяна въздишка.

— Навсякъде опитах. Духър му се обади и той отиде, и…

Глицки задъвка ъгълчето на устната си, след това взе решение. Този път правеше ход преди да е сигурен, че има престъпление — ако все още това „преди“ важеше. Ако вече не беше твърде късно.

Айрин Карера се чудеше как да постъпи. Нищо не свързваше един мъж и една жена така, както раждането на дете. Разкъсваха я колебания.