Джон Лескроарт - Вина

Най-накрая той не издържа.

— Не съм дошъл да си говорим за доброто старо време, Марк. Каза, че искаш да ми покажеш нещо. Какво е?

Загадъчният Духър не му отговори направо.

— Искам да разбереш какво стана, Уес, само това.

— Какво искаш вече изобщо не ме интересува. Няма да мога да разбера това, което си направил. Просто няма да стане.

Духър продължаваше да кара, очите му гледаха в пътя.

— И какво съм направил?

— Уби Шийла. Може и Виктор Транг да си убил. Андре Нгуен. Как да разбера нещо подобно?

— Казал ли съм, че съм го направил?

— Майната ти, Марк. Спри, искам да сляза.

Но той не спря. Продължаваше да кара.

— Мислиш, че аз съм го направил?

— Знам , че поне една част от това си направил и която и да е тази част, на мен ми е достатъчно. Господи, че ти почти ми го каза след процеса.

Духър клатеше глава.

— Не си ме разбрал.

— Глупости!

Духър сви рамене и продължи спокойно:

— Да няма бръмбари по теб, Уес? Глицки ли те приготви? Затова ли се съгласи да се видим днес? Да ме натопиш?

Великият манипулатор изтощаваше Уес.

— Няма никакви бръмбари, Марк. Дойдох, защото ме извика и защото съм такъв. Аз не съм ти се обадил. Ти ми звънна. Вече не си можел да издържаш или нещо такова. Помниш ли?

Духър мълча дълго време, караше бавно през гъстата мъгла. Накрая въздъхна тежко:

— Какво трябва да направя? Какво да направя? Искам си жената. — В гласа му имаше истинска мъка. — Искам да ми простиш.

Фаръл го помоли да спрат на една бензиностанция встрани от Слоут булевард. Той се надяваше, че е пришпорил нещата, но краят още не бе настъпил.

Каза на Духър, че трябва да отиде до тоалетната. Това не беше вярно. Наближаваше времето, когато обеща на Сам, че ще се прибере, и нямаше да успее. Не искаше тя да се безпокои.

— Знам, че казах два часа, но късно дойдох… Защото пих още една бира… Най-много още един час… Не, виж, няма никакъв проблем, той е… Сам! Той е съсипан… — Заслуша се. — И това знам. Не, ние… само един час, обещавам.

Имаше още какво да ѝ каже, но тя затвори.

Контракциите бяха на всеки четири минути. Три сантиметра разкритие.

— Три? Само три? Трябва да са повече.

Даян седеше до Кристина в една от болничните стаи в „Сейнт Мери“, държеше ръката ѝ, мокреше устните ѝ с кубчета лед. Джес Ямаги, лекарят на Кристина, проверяваше мониторите, без да обръща внимание на избухването ѝ.

— Всичко върви нормално — каза Ямаги, — но ще отнеме време. — Той я потупа по рамото и се обърна към Даян. — Вие добре ли сте?

Тя кимна.

— Оставам до края.

— Музика донесохте ли? — попита Ямаги. — Може да използвате телефона, ако искате. Това ще продължи още известно време, Кристина, така че няма да е лошо да се позабавлявате.

Започна поредната контракция и Даян ѝ помогна в дишането. Ямаги се мръщеше на мониторите.

— Какво? — попита Кристина.

— Нищо. Спад в сърдечния ритъм на бебето. Нормално е по време на контракциите. Ще го наблюдаваме.

Кристина погледна към писукащата машина.

— Искам да се обадя по телефона.

— Къде си, миличка?

— Мамо, всичко е наред. Добре съм. Родилните болки започнаха. В „Сейнт Мери“. Всичко е наред.

— Къде е Марк? С теб ли е? Тази сутрин се обади. Много е притеснен.

— Не, мамо. Марк го няма.

— Каза, че си го напуснала.

Тя нямаше сила да води този разговор сега. Въздъхна.

— Само засега, мамо. Докато премислим някои неща.

— Премислете ги заедно, Крис. Раждаш бебе, това време не можеш да го върнеш.

— Знам, но… — Толкова беше уморително да се опитваш да обясняваш. — Мамо, имай ми доверие. Всичко ще се оправи. Ще ти кажа, като се роди бебето.

— Но Марк заслужава…

— Мамо, моля те. Не му казвай. Нищо не казвай на Марк. Обещай ми.

Когато Фаръл се върна в колата, надеждите му се изпариха. Духър вече нямаше вид на уязвим, критичният момент беше преминал.

Той започна да кара на север. Още не бе признал и търпението на Фаръл свършваше. Нищо нямаше да излезе. Изведнъж той го осъзна.

До моста „Голдън Гейт“ има паркинг, който пешеходците, които искат да извървят петте километра, за да го пресекат, много обичат. В мъглата мястото изглеждаше гробовно, а така или иначе беше безлюдно в късния следобед. Неумолимият вятър нападаше вечнозелените дървета, които ограждаха паркинга от север, а под дърветата се намираше канара, висока около триста метра.

Духър паркира колата, отвори вратата и излезе. Фаръл поседя малко и също излезе. Чуха дълбоките стонове на сирените, на тази височина вятърът разтърсваше дърветата.