Джон Лескроарт - Вина

— Да живееш с тази вина сигурно си е по-лошо от затвор.

— Хубаво клише, Уес, но не съм убедена. Може би не важи за него.

— За всички важи. В края на краищата всички го осъзнават.

— Уес, чуй ме. Хората живеят с вината си. Знаеш го. Цял живот защитаваш престъпници… На хората не им пука за вината. Страх ги е да не ги хванат.

— Марк не е като повечето хора. Има съвест.

— Няма.

Фаръл поклати глава.

— Не го познаваш.

— Напротив. Той е убиец.

— Не го чу по телефона. Има нужда от помощ. Трябва да му помогна.

— Нека някой друг му помогне. Обади се на някой от приятелите ти адвокати. На Глицки се обади, той ще му помогне.

Фаръл не можа да сдържи усмивката си, въпреки че моментът не беше много подходящ. Той стисна ръцете ѝ.

— Сам, ако има нужда от мен, как мога да не му помогна? Какъв човек ще бъда тогава?

— Жив.

Той отново поклати глава и завъртя очи.

— Моля те.

— Както искаш, Уес. Убил е трима души. Защо да не убие и теб?

— Защо ще ме убива? Това е по-добър въпрос. — Фаръл отдръпна ръце и погледна часовника си. — Казах му, че ще съм там към три. Трябва да тръгвам.

— Моля те, недей. Заради мен.

Той заобиколи масата, прегърна я през раменете и я притегли към себе си.

— Сам, не ме моли за това. Не искам да се изправяме един срещу друг. Познавам го цял живот, сега той моли за помощ единствения човек, на който има доверие, опитва се да се спаси. Няма за какво да се притесняваш. Обичам те. След няколко часа ще се прибера. Ако ми се наложи да закъснея, ще ти се обадя. Два часа максимум. До четири и половина.

Той силно я притисна, но Сам се отдръпна.

— Не. Не! — Тя се изправи и събори масата.

Фаръл я наблюдаваше как почти изтича от бара. Не се обърна да го погледне.

Когато се прибра, се наплака на воля. Ето защо беше избягала — проклета да е, ако позволи на сълзите ѝ да оправят нещата, да го убедят да остане, въпреки че част от нея искаше точно това.

В кухнята избърса очите си с книжна салфетка и забеляза, че на секретаря ѝ свети лампичката за съобщенията. Натисна копчето и чу Даян Прайс да казва, че е говорила с Кристина Карера. Започнала да ражда.

Тъй като Сам не била вкъщи, а Тери щяла да я замества в Центъра, Даян отивала да помогне на Кристина, може би да я закара в болницата. Щяла да се обади, когато имала още информация.

Сам ядно се взря в машината.

— Къде е тя, Даян? Къде е?

Но не получи отговор нито от машината, нито от Тери, когато ѝ се обади в Центъра.

Пол Тию се намираше в малко вътрешно помещение без прозорци в Съдебната палата, където бе прекарал по-голямата част от сутринта пред компютъра, надявайки се да открие някаква неизвестна досега информация за Виктор Транг или Чаз Браун или за някой, който ги беше познавал. Всъщност не знаеше какво търси, но това бе нещо, което не бяха проверили и човек никога не знаеше за храстите и зайците.

Но засега — почти три часа — нищо.

Реши да си почине малко, изключи програмата и екранът потъмня. Доколкото знаеше, той беше единствения човек, който се изключваше от сървъра, когато свършваше работа, и се гордееше с това. Заплете пръсти зад главата си и се протегна назад.

Синхронът беше невероятен.

Почти в същата минута Ейб Глицки почука на вратата и дръпна един стол.

— Нашият план няма да проработи.

Глицки го измисли, сподели го снощи с Тию, след като се бе върнал от Духър. На Пол му хареса.

Бяха улучили човека. Фаръл беше истински съюзник. Можеше да възстанови контакт с Духър и да си сложи подслушващо устройство или ако това не стане, просто да се опита да го провокира, както Глицки беше направил. Фаръл щеше да го накара да направи нещо уличаващо. Фасадата бе започнала да се пропуква. Можеха да го спипат.

Но Глицки вече не мислеше така.

— Защо?

— Фаръл е адвокат на Духър. Всичко, което си кажат, е поверително.

Тию се беше сетил за това, но и за още нещо.

— Това няма да е по договор между адвокат и клиент. Ще отиде при Духър като приятел. Разговорът няма да е професионален.

Глицки му отговори да не се надява.

— Освен това, ако Фаръл го отрече, Духър ще каже, че той е бил адвокатът, а Фаръл е бил клиентът. Няма да мине през прокуратурата.

— Мразя, когато си прав, знаеш ли?

— Не те виня. И децата ми са същите. Вбесяващо е. — Глицки изведнъж беше започнал да говори човешки. — Може нещо друго да опитаме, но е малко рисковано.

— Законно ли е?

Глицки се изуми, че Тию изобщо може да си помисли такова нещо за него.

— Нека забравим приказките. Нека го накараме да направи нещо.