Джон Лескроарт: Вина

Марк Духър не можеше да свали очи от младата жена, която току-що бе влязла в залата за хранене на „Фиор д’Италия“ и сега сядаше с лице към тях на една маса на три метра от тяхната.

Подобно на Духър, и сътрапезникът му беше адвокат. Името му бе Уес Фаръл, но за разлика от Духър той практикуваше професията си в по-ниските обществени слоеве. Двамата мъже бяха приятели от детинство. Фаръл надзърна над калмарите си и в опасните му очи проблеснаха искрици смях, докато се мъчеше да погълне незабележимо с поглед богинята срещу тях.

— Много е млада — отсече той.

— Тъкмо като за стария кокал, Уес.

— Хубавите ябълки свинете ги изяждат. Ама чакай — не спираше Уес, — ти не беше ли женен?

— Женен съм.

— Повтаряй си го денонощно — кимна Фаръл. — Много ще ти е полезно. Аз например съм в развод.

— Аз не мога да се разведа. Шийла никога няма да се разведе с мен.

— Тогава ти се разведи с нея, ако искаш…

— Абсурд. — После Марк се поправи. — Не че го искам, разбира се, но е невъзможно.

— Защо?

Духър хапна от пастата.

— Защото, чедо, дори в това откачено време, при положение че деветдесет процента от доходите ти идват от работата ти като съветник на Архиепископията на Сан Франциско и при положение че си изтъкнат католик като мен, един развод може да съсипе бизнеса ти. Направо да те изхвърли извън борда. Не говоря само за Църквата, а изобщо…

Фаръл отчупи залък от италианското хлебче и го потопи в малкия съд със зехтин, поставен на масата между тях.

— Вземаш го много навътре. Хората постоянно се развеждат. Например твоят най-добър приятел вече реши да свърши тая работа. Казах ли ти?

— Лидия се развежда с теб, Уес. Не ти с нея. Има голяма разлика. Боже — подскочи той, — виж я само.

Фаръл вдигна поглед.

— Бива си я.

— Какво говориш? — Духър изпиваше момичето с очи. — Тази жена е на светлинни години от твоето „бива си я“.

— Да бе, и докато се наканиш да ѝ го съобщиш, тя завинаги ще е изчезнала от полезрението ти. Я ми подай маслото.

— Маслото е смъртоносно, нали знаеш?

— Всяко нещо е смъртоносно — кимна Фаръл. — Тези калмари milleottocentoottantasei например.

— Или дори само произнасянето им.

Красив млад мъж в строг костюм — всички мъже в ресторанта носеха строги костюми — приближи масата на жената. Издърпа стола срещу нея, засмя се и ѝ каза нещо. Тя го погледна с хладно изражение. Фаръл забеляза това, а и още нещо.

— Недей да зяпаш натам сега — каза той, — ама този бастун, който седна при нея, не работи ли при теб?

Уес Фаръл отпраши към Кълъмбъс и към сградата в Норт Бийч, от която въртеше бизнеса си. Духър се повъртя около вратата на ресторанта, а после се върна на бара и си поръча една газирана вода „Пелегрино“.

Докато отпиваше от бутилката, разглеждаше отражението си в огледалото на бара. Още не беше за изхвърляне. Светлокестенявата му коса, изпъстрена с руси кичури, не бе мръднала. Само около слепоочията му едва-едва започваше да сивее. Кожата на лицето му беше като на трийсетгодишен младок.

В разцвета на своите четирийсет и шест години той знаеше, че изглежда с десет години по-млад. Това бе напълно достатъчно. Ако младееше повече, щеше да пострада бизнесът му. Тежеше точно деветдесет килограма и беше висок метър и осемдесет. Днес бе облякъл двуреден италиански костюм с едва забележим зелен оттенък, който подхождаше на пъстрите му очи.

От мястото си на бара можеше да разглежда профила ѝ. Беше се поотпуснала, но Уес бе прав — имаше някакво напрежение в позата ѝ. Мъжът с нея беше Джо Ейвъри — Уес бе познал и тук — сътрудник от шест години в „Маккейб и Рот“, фирмата, която Духър управляваше. (Маккейб и Рот бяха принудени да се оттеглят по време на застоя през последните две години. Сега, въпреки името, фактически собственик беше Духър и печалбите не закъсняха.)

Той отпиваше от водата и зяпаше отражението си в огледалото на бара. Какво всъщност правеше тук?

Просто не можеше да си тръгне. Беше нещо, което смяташе, че отдавна е надвил — това неустоимо физическо привличане.

Виж, като беше по-млад… няколко пъти още в колежа… че даже и през първите години от брака… обичайното кръшване, някоя ти каца на мушката, по време на командировка или на някой от онези ведомствени купони.

Но на това сложи край първата семейна криза, когато Шийла разбра за една от изневерите. Тя нямаше да изтърпи такова нещо. Нито да допусне то да се превърне в част от живота им. Духър трябваше да избира — или сладкия живот, или хлапетата.