Джон Лескроарт: Вина

Улицата беше тиха, с големи къщи, разположени на значително разстояние една от друга. Повечето коли нощуваха в гаражите. Изключение правеха неголям брой семейства с малки деца, чиито микробуси клечаха отпред на алеите.

Следобедното слънце изпрати един последен златен лъч през облаците, който угасна, когато Духър зави по алеята пред своя дом.

Подобно на останалите сгради в карето, и неговата стара калифорнийска хасиенда беше твърде живописна отпред, с покрития с плочи двор зад ниската зидария на оградата, с вековните магнолии по моравата и с плъзналите по стрехите и трегерите лозници и бугенвилии.

Горе в кулата, където се помещаваше кабинетът на Шийла, светеше, макар още да не бе тъмно. Като си я представи там, Духър усети пробождане на онова, което той наричаше чувство на грях. Беше разтърсващо. Въздъхна дълбоко и мисълта се изпари — в крайна сметка не бе сторил нищо нередно.

Сетне даде газ по алеята.

След като паркира колата в гаража и затвори автоматичната врата зад себе си, той се върна на алеята и влезе в къщата през страничния вход, както правеше обикновено.

— Здравей! — бодро оповести завръщането си.

Знаеше, че жена му е горе в кулата и вероятно говори по телефона с някое от децата им, какъвто ѝ беше обичаят, когато го нямаше. Беше видял светлината и знаеше, че тя не е в състояние да го чуе, освен ако не извикаше силно.

В отговор чу само ехото на собствения си глас.

— Здравей. — Този път по-тихо, с гневна нотка.

Отиде до хладилника, зареден догоре за купона, и си извади една бира. Докато я отваряше, си спомни дните, когато Шийла го посрещаше още на входната врата с питието му в ръка. После сядаха в дневната, тя също си наливаше нещо и двамата потъваха в половинчасов задушевен разговор.

Отдавна не си беше припомнял това златно време, продължило и след раждането на децата. Кога точно приключи всичко? Не можеше да си спомни, знаеше само, че е било твърде отдавна. Отпи пак от бутилката, загледан през френските прозорци към задния двор.

Вятърът люлееше дългите сенки. От небето се откъснаха първите големи дъждовни капки.

— Мисля, че те чух кога влезе.

Той се обърна.

— Така ли? Не ми отговори.

Навремето жена му бе твърде привлекателна, немного висока, с тънка талия и висок бюст. Преди подчертаваше преимуществата си. Още можеше да изглежда добре, стига да пожелаеше, но вкъщи — само заради него — това вече не се случваше. Просто не я интересуваше как ще изглежда в очите му. Марк знаеше какво се крие под дрехите ѝ — тънкият кръст и стегнатите гърди бяха един мил спомен. Тя бе на четирийсет и седем и все още в прилична форма, но вече нямаше нищо общо с онова двайсет и пет годишно момиче. А и никой не можеше да очаква подобно нещо от нея.

Днес беше облечена в зелено трико и зелени еспадрили. Някога буйната ѝ черна коса сега бе прошарена — тя обожаваше естествения чар — и подстригана доста късо, а една зелена лента я придържаше назад. Когато я бе срещнал в началото, лицето ѝ бе самото съвършенство — раздалечени лешникови очи, гладко чело, ослепителна усмивка. И сега беше така, с тази разлика, че той вече познаваше до болка всяко нейно изражение и никое от тях не бе в състояние да го впечатли.

Тя се приближи и допря бузата си до неговата, целувайки приятелски въздуха.

— Говорех по телефона, Марк. С доставчиците на провизии. Щели да закъснеят половин час.

— Пак ли? Трябва да ги разкараме най-сетне.

Тя го потупа по ръката.

— Недей така. Хората са свестни, а и храната им е чудесна. Просто си се спекъл заради купона.

Шийла завъртя крана на чешмата и си напълни чаша с вода. Той отпи бавно от бирата и направи опит да се овладее. На свой ред тя отпи от водата.

— Права си — каза Духър. — Това са просто нерви. Ще пийнеш ли едно с мен?

Тя поклати глава.

— Ти си налей. Аз ще ти правя компания.

— Ще пиеш ли довечера на купона?

Шийла го погледна предизвикателно.

— Това си е моя работа, Марк. И да не пия, всичко ще е наред, нали знаеш?

— Не съм казал, че няма да е наред.

— Точно това каза.

Той надигна бутилката с бира, допи я и след това внимателно я постави на мивката.

— Съжалявам — кимна. — Права си. Нещо съм се напрегнал. Ще отида да си взема душ.

Шийла седеше с кръстосани крака пред тоалетката в будоара си зад спалнята само по комбинезон и нанасяше последните пластове грим върху лицето си. През прозореца нощта изглеждаше мрачна и потискаща. Светлините в стаята трепкаха при всеки порив на дъжда и вятъра върху стъклата. През това време в спалнята Духър се бореше с копчетата си за ръкавели. Беше изпускал едното върху шкафа вече най-малко три пъти. Ето пак.