Джон Лескроарт: Вина

Макар че впоследствие стотици пъти бе съжалявал, че не остави тогава Шийла да си грабне чукалата и да се махне, заедно с децата.

Но трябваше да признае с ръка на сърцето, че дори и тогава, преди петнайсет години, не бе имал кураж за развод, особено поради факта че вече работеше с различни благотворителни организации, да не говорим за самата Архиепископия. Това беше добре платена и чиста работа. И Шийла щеше да пресече всичко в зародиш, ако нещата тръгнеха да се сриват.

Знаеше много добре, че тя щеше да постъпи точно така. Както и днес.

Затова по-добре да изхвърли хормоните от главата си и да се съсредоточи върху реалния живот — работата, жената, децата, къщата. Да се наслаждава на отпуската, на новата кола.

Всички други като че ли се бяха вкопчили в това разграфено сигурно съществуване. То изобщо не беше за изхвърляне.

Само че Марк Духър мразеше живуркането. Никога не беше спирал да го мрази. Никога не бе обичал да играе по правилата на другите. Той просто беше по-добрият във всичко, по-умният, по-чаровният.

И заслужаваше повече. Заслужаваше нещо по-добро.

Нещата не можеха да останат такива. Бачкаш, вървиш по коловоза, остаряваш и гушваш босилека. Не можеше животът да е само това. Не и за него.

Не успяваше да изхвърли жената от съзнанието си.

Но трябваше да го направи, просто трябваше. Трябваше да повика на помощ легендарната си самодисциплина и да я изтрие от мислите си. Така или иначе, нищо не можеше да се случи между тях. Духър нямаше никакво доверие на голата страст, тези мъжкарски припадъци, последвани от дълги периоди на разкаяние. Той нямаше да падне в капана.

Най-добре да престане да мисли за нея. Или поне да не изпада в неудобно положение, да я остави да се разхожда единствено в бляновете му. Така и така не знаеше нищо за нея, нека просто да я превърне в сън.

В противен случай, ако нещата се задълбочеха, щеше да стане истинска каша. Тогава какво? Щеше да напусне Шийла…?

Най-добре да се откаже навреме. Чисто и просто пак бе изпаднал в една от своите дупки, вярвайки, че пропуска някаква възможност, която би изпълнила живота му с нов смисъл.

Знаеше прекрасно, че в живота виденията винаги разочароват. Нищо не ставаше така, както очакваш.

Трябваше просто да го преглътне, да я изхвърли от главата си и да не се рее повече в небесата. Изобщо не искаше да започва, защото знаеше ли някой докъде можеше да се стигне? Точно така — забравя всичко за нея. И няма да предприема нищо.

Беше пълна глупост, че се поддаде на момента.

Джо Ейвъри вдигна очи от хартиите, затрупали бюрото му, едно резюме, което вече приличаше на всичко друго, но не и на резюме.

— Господине?

На вратата стоеше Духър, най-готиният шеф на планетата, с едната ръка се беше подпрял на рамката, а другата бе на кръста му, сакото му беше разкопчано, а усмивката — подкупваща.

— Вдигам купон преди Великите пости. Да заредим малко батериите. Освен ако нямаш други планове…

— Ами аз…

— Ще ти хареса. Двамата с Шийла всяка година спретваме такъв купон. Нищо специално, без костюми и маски, без улични изпълнения, никакви такива. И хубава храна в изобилие, ако разбира се харесваш кажунската кухня. Значи, в осем часа, стига да имаш възможност…

Ейвъри беше млад и пълен с ентусиазъм. През тези шест години във фирмата му се бе случвало да говори с Духър не повече от стотина пъти и нито веднъж не бе общувал с него извън фирмата. Долната му челюст увисна от изненада за поканата, но той вече кимаше с глава, убеден, че ще присъства, без изобщо да разбира какво става.

От устата на Духър продължаваше да капе мед.

— Ако имаш някакви други планове, не се притеснявай, но доколкото знам, си вършиш чудесно работата и май си на път да станеш съдружник тази година, ако не греша.

— Всъщност, следващата — кимна Ейвъри.

Духър махна с ръка.

— Е, ще видим. Така или иначе, заповядай. Ако имаш гадже, вземи и нея. Или си нямаш? С една дума, поканен си. Тъкмо ще разберем за гаджето.

После Духър си тръгна.

След една дълга седмица дойде и денят на купона, но за беда се канеше да вали.

Духър забеляза скупчващите се над океана облаци, докато шофираше към дома си в Сейнт Франсис Ууд.

Той смяташе, че живее в най-хубавия квартал на света. Беше си хем град, хем предградие, но без неудобствата на едното или на другото. Съседите му бяха възпитани. Красив балдахин от клони засенчваше улиците през деня и създаваше чувство на сигурност през нощта. Редици от евкалипти насищаха въздуха с ухание, особено през дъждовния сезон, а през лятото идваше ред на магнолиите.