Джон Лескроарт - Вина

Цифрите на часовника се бяха променили — кратко трепване в периферното му зрение, единственият лъч светлина в стаята — и сега показваха пет и петнайсет. Още цареше дълбок мрак, но вече миришеше на утро. Далеч по-добре, отколкото три и трийсет, когато вече беше буден и целият дълъг ден се бе проточил пред него, а още бе нощ.

Той се надигна и стъпи на пода.

В шест и петнайсет Духър беше заел място в петата редица столове в църквата „Сейнт Игнациус“, намираща се в района на Университета в Сан Франциско, заради предчувствието си, че Кристина Карера наистина ще се появи, както на шега бе подхвърлила, докато се разделяха снощи.

Духър установи, че вероятността тя да се надигне и да дойде специално в църквата заради едно намазване на челото с пепел е нищожна, но нищожните вероятности никога не го бяха притеснявали.

Ами каква беше вероятността — навремето, когато бе на петнайсет — бейзболният отбор на Сан Карлос, Калифорния, в който играеше и той, да извърви целия победен път до финала? Когато Духър влезе в края на седмото раздаване, двама пропуснаха, един падна, а най-добрият му приятел Уес Фаръл стоеше на втора база. И точно Духър да направи онзи удар, с който спечелиха всичко?

Нищожните вероятности.

Или когато бе управител на „Макдоналдс“ в Менло Парк през 1966 и 67, по време на първите две години от следването си в Станфорд, и реши да купи акции, които му предложиха като на „ръководен кадър“, въпреки че това намали възнаграждението му с десет процента и то падна под три долара на час, а приятелите му жив го ожалиха, задето, по техните думи, бе хвърлил хиляда долара ей така, на боклука, но Марк и тогава бе имал предчувствие и наистина, когато завърши юридическия осем години по-късно, акциите му вече струваха над шейсет и пет хиляди долара и с тяхна помощ той и Шийла можаха да платят първоначалната вноска за къщата, която той още притежаваше и която им излезе общо деветдесет и седем хиляди долара през 1975, а сега струваше над милион.

Нищожните вероятности.

Беше коленичил, коляното му бе болезнено притиснато между меките подложки; спомняше си за някои от другите рискове, които бе поемал. Времето…

Но в този миг, прекъсвайки спомените му, Кристина се появи в периферното му зрение. Той сведе ниско глава като искрен богомолец. Беше облечена с дънки, ботуши, палто от изкуствена материя и все още не го бе видяла. Продължи напред, също сведе глава и само през няколко стола от него коленичи на друг ред.

Семейство Глицки живееха в горната половина на къща близнак на Лейк стрийт. Ейб бе влязъл в кухнята и плискаше лицето си със студена вода. Поривите на дъжда продължаваха да заливат покрива, но на изток върху небето се бе появила малка алена драскотина, която се виждаше отдясно, през прозореца над мивката.

Трябваше да започва със задачите, но сякаш бе затиснат от скала. Естественият ред на нещата беше нарушен.

Как изобщо можеше да се справи сам?

Просто нямаше да си задава този въпрос, не и през тези пет минути. Това щеше да го парализира. Нямаше да мисли сега.

Той зависеше от Фло — тя бе едно от най-компетентните човешки същества на света. Двамата отдавна си бяха разделили домашните задължения. Глицки бе поел чистенето и подреждането; ако имаше нещо да се поправи, нещо да се премести, а освен това миеше съдовете и подреждаше рафтовете, стаите и сервизните помещения. Когато се родиха момчетата, той сменяше пелените им и топлеше пюренцата, но същинската грижа за тях — преобличането, храненето и доброто им настроение — лежеше върху Фло.

Сега обаче всичко се бе стоварило на неговите плещи.

Как щеше да се оправи?

Хайде, млъквай!

Не че му тежеше работата или мисълта за нея. Фло не беше само жената, която облекчаваше всекидневието му. Тя бе неговият партньор. В рамките на някакъв глобален порядък Глицки усещаше, че той и тя са двете половини на едно и също нещо.

Съвместният им живот — неговата работа, нейните умения, момчетата — всичко се крепеше на общите им усилия. Как ли щеше да продължава това, когато едната от двете ръце сега бе извън строя? Въпросът не беше да изпъди мислите от главата си. Защото не ставаше дума за обикновени мисли.

Ейб премести тежестта на тялото си върху ръцете, с които се бе подпрял на мивката в опит да се пребори със замайването. Сякаш земята под краката му бе изчезнала и той се бе озовал надвесен над кънтяща бездна.

Когато вдигна глава, алената драскотина върху небето не се бе разширила кой знае колко.