Джон Лескроарт: Вина

— Ясно. Ама нали така или иначе залепваш филийките, тъй че фъстъченото масло и конфитюрът се смесват.

— Но ти не ги правиш така. Вчера веднага усетих.

— Вчера не сложих първо маслото.

— Не беше само това.

— Какво друго?

— Ами беше намазал конфитюра върху фъстъченото масло.

— Май така беше, прав си.

Глицки не можеше да повярва, че води този разговор. Неговият свят се разпадаше, както и светът на сина му, а те двамата разискваха напълно незабележимата разлика при поставянето на конфитюра върху едната или другата филийка от сандвича.

Но той нямаше сили да каже на О Джей, че това е глупост. А може би не беше глупост. Във всеки случай не бе по-глупаво, отколкото самият разговор. Навярно това беше желанието на сина му за някакъв ред, след като детската му вселена се сгромолясваше — конфитюрът върху филийката, не върху фъстъченото масло.

Едно нещо, което малкият можеше да контролира.

Той прегърна сина си, погали го по раменете, а след това го потупа да отива в стаята да се облича.

— Ясно, първо върху филийката — извика след него.

Но добре знаеше, че нищо не му е ясно. Джиджипапото беше нещо странно и ирационално, първата дума от онзи нов език, за който ушите му бяха глухи.

Останалите осем филийки хляб лежаха пръснати пред него на плота. Ейб Глицки изобщо не можеше да се сети какво трябва да прави с тях.

Дъждът продължаваше да вали с упорството на метроном. Вятърът бе престанал и от черните облаци се лееха отвесни потоци вода. От четирийсет години заведението на Миц Картър „Мъдхаус“ предлагаше най-уханното кафе по цялата Калифорния стрийт. Духър и Кристина седяха вътре на масичка до един от прозорците. Миц Картър сервираше кафето в ръбати очукани кани, отломки от някоя разпродажба преди двайсет години.

— Преди доста години наистина направих опит да скъсам с католицизма — говореше Духър. — Престанах изобщо да стъпвам в църква, макар че точно тогава вече се бях захванал с някои от делата на Архиепископията. По дяволите, много от отците, с които работех, също не стъпваха в църква. Но разбрах, че това не съм аз. Имах нужда от църковната служба.

— Не мисля, че причината е била тази — прекъсна го Кристина. — Няма нужда да ми го обясняваш. Ти просто вярваш в Бога.

— Това е проблемът. Наистина вярвам.

— Това не е никакъв проблем.

— Как да ти кажа… — Той отпи от кафето и побутна храната в чинията си.

— Защо това да е проблем? — продължи да настоява тя.

Решавайки да ѝ отговори, Марк незабележимо въздъхна.

— Виж сега. Както знаеш, ние адвокатите имаме навика да защитаваме със зъби и нокти позициите си. Трудно е да защитаваш позиция, която не се подчинява на ясна логическа схема. Но всъщност всичко опира до вярата. Или вярваш, или не вярваш. Макар че, реално погледнато, няма никаква причина да вярваш.

— Или да не вярваш?

— Но не можеш да доказваш отрицателно съждение.

— Че кой те кара да го правиш? — насочи пръста си към него тя. — Това е въпрос на личен избор.

— Знам, така е. Права си. Само че това ме разграничава от колегията. Старомодно е, объркано е…

— Напротив. Не е. Не и при теб.

— Казваш ти — посочи я той с пръст.

— Аха — усмихна се тя, — казвам аз.

— Значи разбрахме се. А ти какво мислиш за тези неща?

— Какво мисля за кои неща?

— За религията. За вярата. Защо дойде да се бележиш с пепел в — Марк погледна часовника си — седем часа на това твърде сурово утро от първия ден на Великите пости?

Тя погледна закуската си, отряза парче вафла и го потопи в сиропа. Но вилицата ѝ остана във въздуха.

— Отлагаш отговора — отбеляза Духър.

— Може би имаш право — кимна Кристина с наведена глава.

— Извинявай. Не исках да те притеснявам.

Тя си пое дъх и вдигна глава. Очите ѝ блестяха.

— Заради покаянието, най-вече. Да си изясня нещата.

Духър я гледаше очаквателно.

— Нашият разговор май не е от най-актуалните, не мислиш ли? — подхвърли той. — Вяра и покаяние. Сякаш се намираме в Средновековието. Напомня ми малко нашите уединения с Уес.

Лицето ѝ излъчваше благодарност за дадената отсрочка.

— Уес?

— Уес Фаръл, най-добрият ми приятел.

— Най-добрият приятел. Още едно старомодно схващане.

Духър се взираше в лицето ѝ. Нещо я притесняваше, нещо я измъчваше. Той продължи да бърбори, за да ѝ даде възможност да се успокои, стига и нейното желание да беше такова.

— Аз и Уес, в ролята на изгнаници. Нашите бягства. Ние си ги наричаме зареждане на душата, беседа за необозримото, възстановяване на връзката.