Джон Лескроарт: Вина

— Ти си щастливец, че имаш такъв приятел — каза Кристина. И след кратка пауза добави: — Да вярваш още в духовния контакт.

Марк се почувства окрилен. Тя нямаше намерение да заобиколи темата, да скрие главата си в пясъка от случилото се, каквото и да беше то. Поне днес, поне сега нямаше да постъпи така. Искаше да се изповяда и го канеше да зададе въпросите си.

— Историята е толкова банална — започна тя. Харесваше ѝ начина, по който се повдигаха ъгълчетата на устата му.

— Случва се — сви рамене той.

Тя се наведе през масата.

— Помниш ли като ти казах снощи, че след колежа две години съм работила някъде? Това не е вярно.

Кристина потърси на лицето му знак за неприязън или отегчение, без да е съвсем сигурна какво точно може да очаква. Беше готова да свие охлювените си рогца при първия сигнал. Марк само кимна, изпълнен с търпение и толерантност. Тя си пое дъх и продължи:

— Той беше професор в Санта Клара, мой ръководител. Страшно готин тип, разбира се — женен. Вероятно вече се досещаш за всичко, което ще ти кажа, нали?

— Споделяла ли си тези неща?

— Не — поклати глава момичето. — Те са твърде…

— Слушам те с огромен интерес — поощри я той. — Ако така ще ти олекне…

Навън през прозореца се виждаше как дъждът залива паркинга и струите му падат косо върху стъклото.

— Той щеше да напусне жена си — започна тя. — Това беше най-големият ми проблем, когато започна всичко — как така ще разруша семейното му огнище. Но той ми каза, че двамата с Марги отдавна не се обичали и че така или иначе щял да я напусне, тъй че аз не съм била виновна за нищо… Предполагам, че страшно съм искала да му повярвам.

— Не си първия човек, на който се случва такова нещо.

Кристина бе променила позата си, единият ѝ крак бе изпънат на пейката, беше се подпряла с лакът на масата и бе наклонила тялото си към него. Келнерката се появи да изчисти масата и те млъкнаха, наблюдавайки я как вдига съдовете и бърше масичката.

— Желаете ли още кафе?

След като си наляха, Духър я подкани да продължи.

— Сигурно болката е била голяма. А и цялата история далеч не е толкова банална.

Тя продължаваше да си хапе устните.

— Ти чу кратката версия — за едно момиче, което се влюбило в професора си, който се канел да напусне жена си, когато момичето се дипломира…

— Кристина…

Тя вдигна ръка.

— Слушай. Сега става много по-кофти. Момичето си има най-добра приятелка от детинство, да я наречем Джини, която одобрява връзката им, понякога служи за параван пред неговата съпруга и така нататък. Нашата героиня забременява — между другото, професорът ѝ бил казал, че е стерилен, ниска оплодителна способност на сперматозоидите, нещо такова. И сега я обвинява, че е спала с друг — нямало как той да е бащата. Накрая, тъкмо като се дипломира, я разкарва.

Кристина посегна към чашата си, отпи бързо и преглътна. После погледите им се срещнаха.

— Момичето абортира — каза тя. — И тук историята свършва. Казах ли ти? Съвсем банална случка. Впрочем, за епилог професорът зарязва жена си и се жени за приятелката Джини, колкото да стане кашата пълна.

Духър вдигна каната си с две ръце и духна в горещата течност, взирайки се в дъжда навън.

— Затова ли е покаянието?

— Още не знам как да затворя тази страница — кимна тя. — Оттогава изминаха близо пет години. — Кратка въздишка. — Глупаво е, защото сега съм много по-мъдра. Искам да кажа, завърших следването, уж поумнях. Но това някак ме промени, не само предателството на Брайън… — За миг Кристина се изчерви от споменаването на името, но се окопити и продължи: — Не само предателството на Брайън и Джини, но най-вече абортът.

Настана тишина.

— И така, какви ти бяха заниманията през двете години, преди да запишеш университета?

— Прибрах се вкъщи — долу в Оджай. Налегна ме меланхолия и се оставих в ръцете на майка и татко. Един ден с татко започнахме разговор за това, че да се предадеш в лапите на скръбта е голяма грешка. Това дръпна някаква струна в мен и реших да се захвана с нещо, пак да заживея живота си. Така се записах в юридическия, като че ли е кой знае какво. — Тя му изпрати една вяла усмивка. — Както и да е — докосна челото си, — това обяснява донякъде пепелта, покаянието…

— Както и годежа с Джо Ейвъри…

Тя избухна.

— Не съм казала подобно нещо. Защо говориш така?

Духър сви рамене.

— Откъде да знам. Просто изскочи от устата ми.

— В думите ти няма никакъв смисъл… Аз много харесвам Джо. Искам да кажа, че съм влюбена в него. Не ме гледай така.