Джон Лескроарт: Вина

След суматохата около намазването с пепел Духър си помисли, че ще е по-добре да изчака Кристина, отколкото да се блъска в навалицата, за да се приближи до нея. Затова застана отвън на стъпалата, загледан в дъжда.

— Господин Духър?

Той се обърна с отработен израз на изненада, примесен с любопитство и се направи, че не може да се сети точно откъде я познава. Знаеше я отнякъде, но…

— Кристина — напомни му тя.

— Да, Кристина. Извини ме, още не съм се събудил съвсем.

— Знам. Тази сутрин ставането беше малко…

— Важното е, че сме тук. Това е, което ще видят очите на Господ.

— Очите на Господ — повтори тя.

— Покаяние — продължи Марк. — Великите пости. Има хора, които зачитат Деня на благодарността или Коледа. Но аз имам нужда от напомняне за тленността. — Той сви рамене. — Един от най-опасните капани пред адвокатите е мисълта, че това, което вършим всекидневно, е важно и значимо.

— То е важно, не е ли така? Имам предвид, да участваш в решаването на хорските проблеми…

Той докосна петното от пепел на челото си.

— Май всичко се свежда до това. — На лицето му цъфна извинителна, самоосъдителна усмивка. — Тази мъдрост ти беше изтърсена от Марк Духър. Съжалявам.

Кристина не сваляше поглед от него.

— Знаеш ли, ти си интересен човек.

На плота пред Глицки лежаха десет филии хляб. Това означаваше пет сандвича. По два за големите момчета, Айзък и Джейкъб, и един за бебето — не, какво ти бебе, скастри се той, за десетгодишния О Джей.

— Какво гледаш? — чу той глас зад себе си. Най-малкият му син също бе ранобудник, заради кошмарите. Изобщо всеки в жилището беше странна птица. Облечен в костюма на Човека Паяк, който му служеше за пижама, О Джей стоеше подпрян на кухненската врата. Кой знае откога стърчеше там.

— Правя сандвичите за обяд.

— Пак ли?

— Пак.

— Нали вчера прави сандвичи?

— Знам. Това често ще се повтаря. Аз ще правя сандвичите, ясно ли е? И нека да говорим по-тихо. Другите още не са станали. Какво ти се яде?

— Нищо. Аз не обядвам.

— О Джей, всеки ден обядваш. Кажи какво искаш.

— Нищо.

Дърветата, които се виждаха на дневна светлина от прозореца зад тяхното жилище, бавно започнаха да се открояват на фона на небето. Утрото набираше скорост.

Ейб нямаше намерение да воюва със сина си заради храната. Просто щеше да му направи закуската и да му я сложи в кутията. Ако искаше — да яде, ако искаше — да не яде. Глицки беше на около четирийсет и пет години. Беше навлякъл само долнището на пижамата си, онази със зеленото райе. Той прекоси кухнята, коленичи на едно коляно пред сина си и го дръпна да седне върху другия му крак.

— Как спа?

— Добре. — О Джей си беше такъв, трябваше да вадиш думите му с ченгел от устата.

— Имаше ли кошмари?

— Хич.

— Добре. Това е добре.

Но ръчичките на момчето обгърнаха врата му и телцето му се залепи за гърдите на Глицки. Останаха вкопчени така за миг. Това не беше прегръдка. Обикновената прегръдка щеше да го отблъсне.

— Знам, че не искаш нищо за ядене. Ама ако случайно ти се дояде, какво би си поискал?

Момчето го стрелна с очи. Раменете му се свиха.

— Джиджипапо, навярно.

На Ейб му отне цяла минута, за да включи.

— Добре, ти се обличай. Аз ще го направя.

О Джей още не искаше да напусне бащиното си коляно.

— Ама тъй, както мама го прави, бива ли?

Глицки пое дъх.

— Добре. Как го прави тя?

— Не ми викай в ухото. Не е чак толкова трудно.

— Не викам. Наопаки, шептя. И не съм казал, че е трудно. Сигурен съм, че е фасулска работа. Просто искам да знам как точно го обичаш, за да го направя по същия начин.

— Казах, че нищо не искам. — В очите на момчето се появиха сълзи, заплашвайки да потекат. — Просто забрави.

Глицки не го пусна да си тръгне.

— Без такива, О Джей. Искам да го направя както трябва. — Струваше му известни усилия гласът му да не звучи като на ченге. Това беше синът му. И той го обичаше. — Кажи ми сега как точно мама прави джиджипапото — помоли той ласкаво. — Хайде, направи това заради мен, приятел.

— Много е лесно.

— Убеден съм. Просто ми кажи.

Последва пауза за размисъл. Сетне О Джей стана от коляното му. Глицки също се изправи.

— Хляб, после маслото — ти никога не слагаш масло, но мама винаги слага. Първо трябва да сложиш маслото и чак тогава фъстъченото масло, върху другото. А върху втората филийка намазваш конфитюра.

— Аха. Масло, после фъстъчено масло и накрая конфитюр. Разбрах.

— Конфитюра на втората филийка.