Джон Лескроарт - Вина

— Красив е — повтори Кристина.

Джес Ямаги се наведе над нея, докосна с пръст бузата на бебето и положи ръка на рамото на Кристина.

— Ще те оставя да го подържиш няколко минути, но температурата му е с няколко градуса по-ниска, което е напълно нормално. Ще го сложим под лампата и ще го стоплим, докато се стабилизира.

— И след това?

— Ще го изкъпем, ще го повием и ще ти го донесем. Междувременно, почини си, ако можеш. — Той стисна рамото ѝ. — Справи се добре, Кристина. Ти също, Даян.

Кристина не можеше да откъсне очи от бебето, което като че ли също я гледаше. Винаги си беше мислила, че бебетата се раждат със затворени очи, но синът ѝ беше ококорен, запомняше я.

Появи се една сестра и показа на Кристина малкото парченце пластмаса, което увиваха около глезените на бебетата. „Момче. Духър.“ Името на съпруга ѝ леко я стресна, но табелката вече бе надписана. Не беше толкова важно, можеше и по-късно да я смени.

— Всички се притесняват да не объркаме бебетата в общото помещение, затова ви го показваме, за да не се безпокоите.

— Всички бебета си имат — добави Даян.

Кристина не откъсваше поглед от сина си.

— Навсякъде бих го познала. Измежду хиляда други бебета.

Сестрата отново се усмихна.

— Сигурна съм, миличка. — След това пое сина ѝ. — Ей сега ще се върне, не се притеснявай.

Сърцето ѝ се сви, когато го подаде, но нямаше да е за дълго, това беше нормална процедура. Тя се обърна към Даян и отново стисна ръката ѝ, умората започваше да я надвива.

Само за малко щеше да затвори очи.

Всичко беше съвсем просто, стига да го извършиш елегантно и уверено. Имаше толкова право да бъде тук, колкото и Кристина.

— Съжалявам, че закъснях — каза той на сестрата в приемната, след като показа документите си и доказа, че е този, за който се представя. — Ей сега идвам от летището. Бях извън града цяла седмица. Знаех си, че ще се случи, докато ме няма. Как е Кристина?

Сестрата отново провери документите му, след това и приемния лист на Кристина, увери се, че да, той е съпругът, че живееха на един и същи адрес. Тук внимаваха — случвало се беше бебета да изчезват.

Доволна, сестрата отново го погледна и като че ли видя Марк за пръв път — притесненият баща.

— Преди няколко минути преместиха съпругата ви, господин Духър. Стая 412, надолу по коридора. Сега си почива, добре е. И поздравления, имате син.

Според доктор Ямаги лейтенантът беше на ръба на истерията. На фона на тъмното му лице сините очи трескаво блестяха. Странна комбинация.

Но на Глицки не му беше до генетика. Минал бе през входа за спешни случаи. Вероятно за да паркира възможно най-близо до болницата. Да не губи време.

— Да, аз изродих бебето на Духър — потвърди Ямаги, — може би преди четирийсет и пет минути.

— Майката добре ли е? Кристина?

— Да, поне беше. Защо?

Глицки не му отговори. Имаше свой въпрос.

— Виждали ли сте бащата? Марк Духър? Бил ли е тук?

Ямаги поклати глава.

— Не. При Кристина има една приятелка. Даян. — Това име като че ли не говореше нищо на Глицки.

— Бих искал да ги видя. Да говоря с нея.

— Може да си почива.

Глицки кимна.

— Ще я събудя.

Докторът и притихналият полицай се качиха в асансьора. Преминаха сестринската стая без да си кажат нито дума и Ямаги заведе Глицки в родилното отделение, през двойните врати, които разделяха новите майки от болните и ранените.

Това беше щастливата част от болницата. Ярки рисунки покриваха стените, а коридорът бе пълен с цветя и балони и някакво оптимистично чувство витаеше във въздуха.

Глицки забеляза всичко, но не му обърна внимание. Ямаги отвори една врата на края на коридора — 412. Лампата беше изключена, но Глицки позна Кристина, която лежеше в леглото със затворени очи.

На светлината на една нощна лампа друга жена четеше списание „Съвременно майчинство“. Тя вдигна поглед, когато мъжете влязоха, усмихна се на Ямаги и въпросително погледна Глицки. Остави списанието в чантата си до стола. Изправи се.

— Здравейте, докторе. Тя спи.

— Няма нищо, Даян. Будна съм. — Кристина вече се изправяше, приготвяше се да прегърне сина си. — Тук ли е бебето? — Тя отвори очи, опита се да се съсредоточи. Погледна Даян и Ямаги, примигна, като че ли имаше проблем с очите. — Лейтенант Глицки?

Той кимна.

— Госпожо Карера?

— Какво правите…? — Тя бързо се изправи, като гримасничеше от болка. — Синът ми! Добре ли е?

— Добре е — успокои я Ямаги. — Ей сега ще ви го донесем.