Джон Лескроарт - Вина

Марк ѝ се бе обадил отново. Молеше я веднага, след като разбере каквото и да е, умоляваше я, да му се обади. Бил отчаян. Имал нужда от нея.

И въпреки че Кристина не го разбирала, твърдеше той, тя също имала нужда от него.

Айрин се чувстваше ужасно за това, че трябваше да лъже Марк, дори да не му каже, че Кристина се е обадила. Но какво можеше да направи?

Тази мисъл не ѝ даваше мира, не можеше да реши какво да прави. Искаше ѝ се Бил да е с нея, заедно веднага щяха да вземат решение. Знаеше, че той ще ѝ се обади, когато стигне в Сан Франциско, но първо трябваше да вземе следобедния експресен влак от Санта Барбара, а след това и вечерния полет… Щеше да пристигне много късно тази вечер.

Междувременно Айрин съзнаваше, че ако Кристина изключеше съпруга си от момента на раждането, имаше много голяма опасност двамата изобщо да не могат да разрешат проблемите помежду си.

От друга страна, ако Марк беше там с нея — ако го преживееха заедно, съпруг и съпруга, това можеше да е последната възможност за щастието на Кристина. Въпреки че щеше да е против желанието ѝ.

По време на розовия миг Айрин кръстосваше градината на къщата си и се чудеше коя от двете добрини е по-голяма.

Глицки остави Орел с дядо си в киното и премина тичешком разстоянието от пресечка и половина до мястото, където бе паркирал колата си. Стигна пред къщата на Духър в седем часа. Пол Тию отдавна трябваше да му се обади. Опита се да се свърже с него по пейджъра, но отговор не последва.

Какво ставаше? Къде се бе объркало всичко?

На Глицки вече не му пукаше дали има причина да арестува Духър. Щеше да измисли някакъв претекст, под който да го закара в центъра, да го махне от улицата преди да убие отново.

Къщата на „Рейвънууд“ беше празна. Духър го нямаше.

Но Глицки излезе от колата, за да се увери. Прекоси моравата, стигна до верандата, звънна на звънеца, изчака.

Нищо.

Ако го откриеха, нямаше начин да обясни действията си. Щеше да бъде наказан, може би уволнен.

Сложил бе собствен чифт ръкавици и се намираше в къщата на заподозрения. Беше влязъл без позволение и без заповед. Престъпваше закона.

Страничната врата до алеята не бе заключена. Значи Духър не беше лъгал през цялото време на процеса. Казал бе — Глицки си спомни, докато седеше на студения и тъмен портал — че често оставя страничната врата незаключена, когато излиза, и не включва алармата.

Сега стоеше в кухнята, където толкова отдавна беше пил чай с Шийла Духър. Когато влезе, запали лампата в пералното помещение и светлината слабо освети плотовете.

На път за тук бе размислил дали да не спре и да не се обади отново на Сам Дънкан и да ѝ съобщи какво беше направил за Фаръл. Може би щеше да умре, ако вече не беше и мъртъв. Какво щеше да ѝ каже, което да не може да изчака още един час? Докато не разберяха нещо?

Но тук в кухнята тази мисъл го загложди. Спомни си последните моменти с Фло, когато не беше в състояние да направи нищо, но бе седял до леглото ѝ, бе държал ръката ѝ — може би тя беше почувствала нещо, някакво негово присъствие, любов, в последните секунди. Може би това е било важно за нея.

Той бръкна в горния джоб на сакото си и извади листчето, на което беше записал номера на Сам. Поне щеше да ѝ каже това, което знаеше.

Прекоси кухнята, застана до телефона, поколеба се и взе слушалката.

Но вместо да набере номера на Сам, забеляза копчето за повторно набиране на последния избран номер и без в действителност да се замисли, го натисна.

Единайсет писукания. Извънградски.

— Ало? — Приятен, възпитан женски глас.

— Здравейте! Обажда се лейтенант Глицки от отдел „Убийства“, Сан Франциско. С кого говоря?

— Господи, „Убийства“!

— Да, госпожо. В Сан Франциско. С кого…?

— Кристина добре ли е? Кажете ми, че е добре.

— Кристина?

— Кристина Карера. Дъщеря ми. Добре ли е?

— Не зная, госпожо. Надявам се. Точно сега се опитвам да намеря съпруга ѝ, Марк Духър. Знаете ли къде може да бъде?

— Каза, че отива направо в болницата.

— Болницата? Каква болница? Защо ще ходи в болница?

— За да е с Кристина. Тя е в „Сейнт Мери“. Ражда.

— И Духър знае, че е там?

— Да, аз му казах… — Гласът ѝ изведнъж стана безжизнен.

— Кога беше това?

— Не зная точно. Може би преди половин час, дори по-малко. Той отново ми се обади и аз помислих…

На Глицки повече не му трябваше.

Даян беше в болничната стая. Тя стисна ръката на Кристина.

— Всичко е наред. Можеш да си поплачеш. Той е красив.