Джон Лескроарт - Клетвата

— Мисля, че това е много подходящо — каза Елиът, връчвайки плоския пакет през масата.

— Какво е това? — попита Глицки.

— Това е коректурата на колонката „Градът говори“, която тъкмо нахвърлях, когато изглеждаше сигурно, че ще умреш. Пълна е с лъжи.

— Въобще не съм се канил да умирам. Просто си почивах. Случаят бе много изтощителен.

— Е, успя да заблудиш доста от нас.

В отговор на шумните подканвания Глицки вдигна поставената в рамка страница, което достави удоволствие на събралите се и всички избухнаха в аплодисменти.

Харди, Франи и Трея седяха от другия край на масата.

— Инвалидната количка е малко прекалено, не смяташ ли? — попита Харди. — Той си вървеше много добре вчера у вас.

— Не бива да се напряга още няколко седмици — отвърна Франи.

— Разпореждане на лекарите — добави Трея. После се наведе и прошепна: — Тоя глупак опитваше коремни преси миналата седмица и една от раните му се отвори.

— Коремни преси!

— И колко направи? — опита да се осведоми Харди.

— Дизмъс! — обади се Франи укорително.

— Осем, глупакът му с глупак.

Харди недоволно поклати глава.

— Само осем и му се спуква коремът! — Погледна по дължината на масата, адски щастлив да види най-добрия си приятел седнал отсреща, независимо в какво състояние. — Какъв слабак!

Пътуването отне на Лус тринайсет дни. Удиви я, че след толкова много време все още можа да намери къщата, където бе израснала. Получаваше се така, защото тук нещата имаха значение за нея, не като в Сан Франциско. Отби от магистралата и прекоси града. Едно от първите неща, които видя, ѝ вдъхна някаква надежда. Бяха ремонтирали сградата, в която се намираше редакцията на вестника, откъдето бяха измъкнали баща ѝ. Последния път, когато я видя, сградата приличаше на изгорял скелет. Но като я видеше сега, човек не би могъл даже да допусне това.

А ето и клиниката на брат ѝ, старата клиника на Алберто. Стоеше си там, на същото място, и изглеждаше добре поддържана, със засадени наоколо ярки цветя. Не си ги спомняше, ако ги е имало, когато бе заминала. Отпред на паркинга видя няколко коли, хора отиваха на преглед при лекар, когото познаваха. На когото имаха доверие.

Почувства как съжалението остро я прониза, но не искаше да започва отново да мисли така. Месеци наред се бе борила да остави тази болка зад себе си, измита от сълзите и накрая от отнемането на живота на онова животно, което бе лишило нейния син от живот. Сега, макар че загубата на Рамиро никога нямаше да престане да отеква мъчително в гърдите ѝ, можеше да си представи как един ден ще стигне до спокойствието.

Може би всичко това бе нужно, за да я научи на нещо, до което иначе сама не би стигнала. Имаше само един живот и бе прахосала десет години от него, опитвайки се да си намери място в онази чужда страна, пренебрегвайки своето собствено щастие в стремежа си да постигне нещо, което ще бъде по-добро за момчето ѝ. И какво бе излязло от това? Унизителна работа, живот, в който нямаше и един ден радост и нямаше да има, момче, никога не познало радостта на семейството, на бащината обич. Болка отвсякъде.

Бе на трийсет и две години, завършила университет. Знаеше, че тук, в Салвадор, има работа за вършене — не само семейна работа, като се започне с Хосе например, но и работа с хората, за да може тази страна да стане тяхна. Това бе мястото, където щеше да се бори.

Къщата на майка ѝ се бе подмладила. Банановите дръвчета растяха като подивели над верандата, скривайки я в блажена сянка. Боята бе прясна, щорите обхващаха плътно вратите и прозорците.

Не се бе обаждала тук, откакто бе заминала. Те сигурно ужасно се тревожат. Бе карала лудо, успявайки да стигне дотук, през Калифорния, Мексико, Гватемала. Граници, войници, хора. Но сега, успяла да стигне, тя спря колата. След всички фалове в Сан Франциско, когато се нуждаеше от нея, колата най-после се бе проявила като фурия в най-важния момент. Спря отстрани на пътя. Излезе, протегна се и осъзна, че мирише.

Не ѝ пукаше. Нямаше значение. Вече не беше в Щатите.

Някъде отзад работеше мотор и тя заобиколи къщата, водена от шума. Хосе — силният, мълчалив, грозноват Хосе — бе свалил ризата си и работеше над генератора, който все още използваха повечето време за електричество. След всички тези години тя все пак разпозна тялото му.

Сега стоеше на три-четири метра от него, във високата трева, и чакаше в някакво истерично напрежение. Доколко зле ѝ личаха белезите? Дали се бе променила така, че да не я познае? И ако я познаеше, дали все още щеше да я обича? Щеше ли тя да го обича?