Джон Лескроарт: Клетвата

Тъпата ѝ стара американска кола отново не работеше. Така че сега Лус Лопес седеше в автобуса и болният ѝ син Рамиро дремеше до нея. По това време на деня, преди обед, не беше претъпкано и тя беше доволна от това. Така Рамиро, дребничък за единайсетте си години, можеше да се сгуши до нея с глава на скута ѝ. Тя погали бузата му леко, с опакото на дланта си. Той отвори очи и немощно ѝ се усмихна.

При докосване кожата му бе топла, но не пареше. Повече я тревожеше порязването на устната му, отколкото възпаленото гърло. Нещо не ѝ харесваше във вида на раната. Беше се ударил в някакво желязо на детската площадка в понеделник и днес, четвъртък, мястото беше подуто, отпуснато и пожълтяло по краищата. Но когато се появи вчера възпаленото гърло, Рамиро се оплакваше не от порязаната устна, а от гърлото. Лус знаеше, че нейното момче не би се оплакало, ако не го боли наистина. Половината нощ той стоя буден с гаргари и тайленол, но сутринта ѝ каза, че не се чувства по-добре.

Наложи се да си вземе почивен ден, за да го заведе на лекар. Отсъствието от работа винаги беше риск. Макар че когато напусна дома си, бе на половината път от получаването на степен по бизнес, сега тя работеше като прислужница в хотел „Осака“ в японския квартал, а там държаха много на присъствието. Лус знаеше, че дори когато причината беше основателна, всеки ден неявяване на работа се брои срещу нея. От клиниката казаха, че ще могат да го прегледат преди обяд — истинско чудо, така че може би щеше да успее да вземе рецептата му, да върне Рамиро в училище до обяд и след това все пак да отработи половин ден в „Осака“.

Тя живееше в Сан Франциско вече повече от десет години, но не можеше да нарече града „свой дом“. След като противниците на поземлената реформа в Салвадор бяха убили баща ѝ, издател на вестник, а след това — и брат ѝ Алберто, лекар, който никога не се бе занимавал с политика, тя, бременна, беше избягала на север. На съпруга ѝ Хосе му трябваха почти три години, за да я последва тук, обаче миналата година „Ла Мигра“ го бе върнала обратно. Сега, неуспял да намери работа в родината си, той живееше при майка ѝ.

Тя се размърда на седалката си на път за клиниката „Джуда“, която изобщо не бе на улица „Джуда“, а две пресечки преди да започне „Джуда“ — там, където същата улица се казваше „Парнас“. Защо не са я нарекли тогава клиника „Парнас“? Тя поклати глава, тези малки дребни неща ѝ помагаха да отклонява мислите си от онова, към което те настойчиво се стремяха, а именно — към здравето на сина ѝ.

И, разбира се, към парите. Вечните пари.

Малката ръчичка на Рамиро лежеше като мъртво птиче в нейната ръка, докато двамата извървяха пътя от автобусната спирка до клиниката, помещаваща се в пригодена за целта двуетажна викторианска къща. Когато отвори входната врата, Лус се раздели с всичките си надежди, че бързо ще им дойде редът. Покрай стените на чакалнята бяха подредени сгъваеми столове. Имаше и още, разпръснати произволно в свободното пространство по средата, и всички места бяха заети. На самия под пет-шест деца играеха със стари пластмасови кубчета или малки метални колички и камиончета, на които им липсваше по някое и друго колело. Зад прозорчето на рецепцията четири жени седяха пред компютърни терминали. Лус почака, после се покашля. Една от жените вдигна глава.

— Само минутка — каза тя и продължи онова, с което се занимаваше.

На гишето имаше звънец с упътване да се натисне за обслужване, но жената пред компютъра вече беше ѝ казала да почака минутка (макар че досега бяха минали сигурно пет минути) и Лус не искаше да рискува някой да ѝ се ядоса. Просто щяха да минат по-бавно. Но вътрешно изпитваше гняв и мъчително предизвикателство.

Най-после жената въздъхна и дойде до прозорчето. Тя изгледа Лус с израз на съвършено отегчение и протегна ръка.