— Второто е, че смъртните случаи при автомобилни произшествия по принцип не са убийства. Всъщност, те никога не са убийства .
— Никога не казвай „никога“.
— В този случай може. И знаеш ли защо?
— Защото е трудно да се отървеш от оръжието на престъплението?
— Това е едната причина. Другата е, че е много трудно да убедиш набелязаната жертва да застане пред колата ти, когато наоколо няма свидетели, за да можеш да я прегазиш. Повечето хора просто не се навиват на такова нещо.
— Тогава какъв е проблемът?
— Проблемът е — отвърна Глицки, — че при двайсет и седем загинали за дванайсет месеца гражданството очевидно е разтревожено.
— Аз поне се тревожа — съгласи се Харди. — Непрекъснато.
— Е, и както може би си прочел, нашият велик надзорен съвет е отпуснал специални средства за възнаграждения на очевидци и за засилване на разследванията на всички автомобилни произшествия със смъртни случаи.
— Което си е много добра идея.
— Грешиш, идеята не е добра — възрази Глицки. — Най-напред, няма специално разследване на катастрофи със смъртни случаи, дори когато водачът е избягал от местопроизшествието. В деветдесет процента от случаите зад волана имаме пиян. В другите десет процента някой си кара и си мисли за нещо, между две коли някой притичва отпред и — бум! После водачите се паникьосват и офейкват. Най-вероятно преди да избягат от местопроизшествието те дори не са извършили нищо нередно.
— Съгласен съм, тук има „вина, причинила смърт“, защото шофьорът би трябвало да остане на мястото, но това не са убийства. И всички това те притеснява, защото…?
— Защото от два месеца са ми натресли двама нови политически парашутисти — извинявай, инспектори — в моя отдел, за които ти разправях. Техният проблем е, така да се каже, да си намерят смислено занимание. И бих казал, че това не е останало съвсем незабелязано за другата част от моите хора, които между другото ги наричат „автопатрула“.
— Може би е комплимент от тяхна страна — предположи Харди.
Глицки възмутено поклати глава и погледна часовника си.
— Хайде да вървим!
Харди можеше да си представи как се чувстват новите инспектори и знаеше, че отношението към тях от страна на ветераните полицаи в отдел „Убийства“ няма да е ласкаво. Независимо от всички скандали и спорове, които бяха накърнили достойнството на други отдели в полицейското управление през изтеклите няколко години, дванайсетте мъже и жени, които служеха като инспектори в отдел „Убийства“, смятаха себе си за елит. Бяха извоювали с труд местата си и държаха много на своята работа. Гордееха се с онова, което вършеха, и новаците нямаше как да се впишат в тяхната среда.
— Значи има оскърбени — попита Харди.
— Някой е украсил с подигравателен надпис табелките на колите им. Освен това нали знаеш онзи светофар, дето го държим в отдела от години? Неизвестно как се оказа инсталиран между бюрата на двамата, така че да не могат да се виждат един друг, когато седят. А, и онези малки метални колички, с които си играят децата, сещаш ли се? Всеки ден се появяват по шест-седем нови — на бюрата им, в чекмеджетата, навсякъде.
— Ясно, навлизаме в царството на гаврите.
— Няма да е пресилено да се каже така — кимна Глицки.
* * *
Малко след девет часа Глицки седеше зад бюрото си в своя малък кабинет на четвъртия етаж на Съдебната палата. Вратата беше затворена. През двата им месеца, прекарани тук, двамата му нови служители — Харлен Фиск и Дарел Брако, се бяха отзовавали на повиквания за автомобилни произшествия вече десетина пъти. И сега на теория би трябвало вече да са излезли във връзка с тазсутрешния инцидент с Тим Маркъм. Но този път, преди да започнат да действат, бяха потърсили указания от своя лейтенант.
Глицки не упрекваше нито Фиск, нито Брако за това, че са разстроени от условията, в които са поставени към днешна дата в отдела, но до тази сутрин не можеше да каже, че сънят му се разстройва от тази мисъл. Двамата бяха политически назначения и заслужено получаваха това, което им се падаше за краткия престой в стълбицата на повишенията, прескачайки други инспектори, които бяха по-умни, по-добре подготвени и работеха по-усърдно.
Харлен Фиск бе племенник на градската надзорничка Кати Уест. Висок някъде към метър и деветдесет, той тежеше над сто и десет килограма и беше толкова притеснителен, че можеше да мине за кротък. Дарел Брако бе стегнат, точен, изряден, бивш военен, би могло да се каже — териер, ако Фиск бе санбернар. Политическите му връзки бяха малко по-неясни от тези на партньора му, но не по-малко здрави. Баща му Анджело Брако бе носил униформата трийсет години и сега бе личният шофьор на кмета Уошингтън — Брако можеше да получи вниманието на кмета, когато си пожелае.
Читать дальше