Джон Лескроарт - Клетвата

— Това ми хареса — каза той. — Чудесно е и точно на място: „Не се разболявай!“. — И се обърна към своите събеседници: — Кой ги пише тези неща? Да не би някой от вас да е платил на Лу, за да мушне това?

— Мисля, че когато им свършат празните табелки за коли в Сан Куентин… — Това беше Джина Роук, дългогодишен обществен защитник, сега на частна практика. За нея се говореше, че е романтично обвързана с Дейвид Фрийман, също сред гостите на масата, въпреки трийсетгодишната им възрастова разлика.

— В никакъв случай. — Марлин Аш бе помощник областен прокурор в екипа на Джакман. Тя също си бе свалила сакото при сядане, разкривайки пищна гръд под вишневия пуловер. Кестенявата ѝ, дълга до раменете коса обграждаше едно направо ангелско лице, чийто единствен недостатък бе леко кривогледото ляво око. — Един затворник никога няма да напише „Не се разболявай!“. По-скоро ще бъде нещо като „Пукни, мамка ти!“.

— Това би бил някой необичайно учтив затворник, нали? — запита Трея Гент.

— Безпрецедентно — съгласи се Глицки. — Но всъщност това не е предсказание. — Лейтенантът бе през два стола от прокурора и редом до своята съпруга, която държеше ръката му върху масата. — Предсказанието трябва да бъде за бъдещето.

— То е в сладкиша с късметче, Ейб — обади се Дизмъс Харди. — Ето защо по определение това е предсказание.

— Ами ако в него има буболечка, дали тогава няма на буболечката да ѝ излезе късметът?

— Чакайте, чакайте — протегна усмиряващо ръка Джон Страут, съдебният лекар на Сан Франциско, и нагласи очилата си. Слаб и изискан южняшки джентълмен, Страут бе натрошил своя сладкиш почти на прах и сега гледаше бялото листче в ръката си. — Ето ви тук едно предсказание: „Ще успеете в избраната от вас област“. — Той огледа седящите около масата. — Чудя се какво ще се окаже това.

— Мисля, че вече си в избраната от теб област — каза Роук.

— И аз така си мислех. — Страут замълча. — По дяволите, и сега какво?

Всички се позасмяха с удоволствие. След секунда-две мълчание Джакман отново заговори:

— Тъкмо това питам и аз, Джон. А сега какво?

Той огледа групата, събрана около него. Само двама от хората край масата не бяха се обадили по време на дебата относно бисквитките с късметчета — Дейвид Фрийман, на седемдесет години и дори отгоре, най-известният и темпераментен адвокат в града, хазяин на Харди, и Джеф Елиът, подкарал четирийсетте, прикован към инвалидна количка поради множествена склероза, автор на колонката „Градът говори“ в „Кроникъл“.

Заговори Фрийман.

— По това няма спор, Кларънс. Имаш „Парнас“, които изпращат на града сметка за почти тринайсет милиона долара — и повече — за услуги, които не са извършили през последните четири години. Искат всичко да им се плати с лихвите до шейсет дни, иначе, казват, с тях е свършено. Това не е нищо друго, освен изнудване. Просто и ясно. Даже ако наистина им дължеше парите.

— Което не е установено — вметна Марлин Аш.

Фрийман сви рамене.

— Добре, още по-хубаво. Лепваш на тези алчни задници обвинение за измама и ги затваряш.

— Не мога да направя това. — Джакман говореше, докато си служеше с клечка за зъби. — Искам да кажа, да ги затворя. Във всеки случай не бързо. Макар че вече опипвам почвата с някои други доставчици. Но не е лесно. Със сигурност не може да стане тази година. А договорът с „Парнас“ продължава и през следващите две години.

— А и онези, с които говориш, не са много по-добри така или иначе, нали? — попита Харди.

— Зависи какво разбираш под „много“ — направи гримаса Джакман. — Да се надяваме, че ще има някакво подобрение.

Трея сложи длан на ръката на шефа си.

— Защо не ги оставим да банкрутират? Просто да не им платим.

— Ние във всички случаи няма да им платим — отвърна Марлин Аш. — Но не можем да ги оставим и да банкрутират. Тогава кой ще се грижи за всички?

— А кой се грижи за всички сега? — попита Роук и масата замълча.

В Сан Франциско нещата бяха уредени така, че градските служители имаха няколко възможности за здравно осигуряване, според равнището на медицинско обслужване, което всеки желаеше. Схемата изглеждаше достатъчно проста: хората, готови да харчат повече от парите си за своето здраве, получаваха по-добър избор и повече възможности. На теория системата работеше, защото дори най-нископлатеното медицинско обслужване — в този случай осигурявано от „Парнас“ — бе качествено. Но — и това не бе изненада за никого — нещата не бяха така.