Джон Лескроарт - Клетвата

Беше обедно време и заведението на Лу Гърка бе пълно. Без някакъв план или маркетингова кампания и очевидно напук на здравия разум и добрия вкус, „При Лу“ си бе издълбало своята неочаквана ниша и бе останало институция за цяло едно поколение. Вероятно причината се криеше в месторазположението му, точно отсреща на Съдебната палата, но в квартала не липсваха други барове и ресторанти, а никой от тях не бе се развил така добре и не бе се задържал толкова дълго, колкото „При Гърка“. Хора от всякакви професии изглежда просто се чувстваха удобно там, въпреки че заведението имаше някои очевидни недостатъци, ако човек речеше да го разгледа критично.

Входът беше през един откровено маркиран с урина коридор, зона на лихварите, които даваха заеми за пускане под гаранция. Водеше към неосветено стълбище — по шест стъпала се стигаше до двойни врати, тапицирани с кожа. Етажът на ресторанта беше пет стъпки под равнището на земята, така че там бе тъмно дори и в най-ярките дни, а миризмата не само че не бе особено привлекателна, но и бе много далеч от това. Редица малки прозорци по едната стена бяха разположени на равнището на очите, ако човек гледа отвътре, но отвън бяха на равнището на земята. От тях струеше единствената оскъдна естествена светлина. За нещастие те също така даваха изглед на равнището на обувките към алеята отвън, по която винаги бяха наредени контейнери за смет и разнообразни други градски отпадъци, а често и използван за облегалки картон и други приспособления на бездомниците, които спяха там. Стените първоначално бяха покрити с напомнящи публичен дом кадифеноподобни тапети в лилаво и златисто, но сега бяха общо взето черни.

Барът отваряше в шест часа сутринта за алкохолиците и бизнесът му тихо процъфтяваше в продължение на два часа. След това имаше едно затихване, когато работният ден започнеше по улицата, но в единайсет часа отваряше кухнята и заведението бързо се изпълваше. Всеки ден съпругата на Лу — Чуи, съчетаваше наново безкрайно разнообразие от китайски и гръцки съставки за специалитета на деня, който беше единственото предложение в менюто. Лу (или някой от сутрешните пияници) му даваше име като „Пилешка пица «Кун-пао»“ или „Щастливо семейство Йенлин“ и клиентите се надпреварваха да си поръчват. Като се имаха предвид качеството на храната (никой не би го нарекъл „кулинария“) и предлаганият асортимент, популярността на „При Лу“ като място за обяд оставаше неразрешима загадка дори за онези, които самите често хапваха там.

Компанията около голямата кръгла маса до вратата към кухнята спадаше към тази категория. Вече няколко месеца, по силата на негласно и неофициално споразумение, една плаваща група професионалисти се срещаше тук почти всеки вторник за обяд. Това започна веднага след като кметът назначи Кларънс Джакман за областен прокурор. По това време Джакман практикуваше частно като управляващ партньор в „Ранд и Джакман“, една от водещите адвокатски фирми в града, а предишният областен прокурор Шарън Прат бе току-що позорно подала оставка.

Джакман смяташе себе си преди всичко за бизнесмен, а не за политик. Кметът го бе поканил да заеме тази обикновено оспорвана политическа длъжност, за да стегне организацията и да я вкара в ред, да преследва престъпността, да поддържа бюджета и да прекарва през съда деловите проблеми на града. Джакман, в търсене на различни перспективи към новата си работа, бе поканил неколцина колеги от различни дисциплини, но предимно прависти, на неофициален обяд в „При Лу“. Този ход беше достатъчно изненадващ сам по себе си. Още по-впечатляваща бе дискретността на всички. Обядът в „При Лу“ не бе тайна, той просто не бе събитие. Ако някой бе забелязал, че едни и същи хора се събират всяка седмица на една и съща маса, този факт не се коментираше. Това никога не стана новина.

Джакман бе с лице към кухненската врата. Сакото на неговия ушит по мярка костюм на тесни райета бе окачено на облегалката на стола му. Бялата му официална риза, солидно колосана, обхващаше плътно силно развитите мускули на гърба му. Лицето му бе тъмно на цвят, почти синьо-черно, а огромната му глава стоеше закрепена направо върху раменете му, като че ли без посредничеството на врат. Лу Гърка сигурно беше направил много добра сделка с цял контейнер китайски сладкиши с късметчета, защото през последните две седмици на всяка маса за всяко хранене стоеше купичка от тях, невероятно престояла. Обядът на областния прокурор този ден беше погълнат от сериозната тема за договора на града за здравно осигуряване и когато Джакман строши един от сладкишите и избухна в гърлен неспирен смях, това малко поуталожи напрежението.