Джон Лескроарт - Клетвата

Като следствие от това „Портола“ декларира категорично, че подобно признаване на грешка няма да се повтори. Липински бе съвсем сигурен, че веднага щом днешната жертва бъде минимално стабилизирана, „Портола“ ще го натовари обратно на линейката и ще го отпрати в Окръжната болница, където са задължени да приемат всички, дори — и най-вече — тези без осигуровка. Липински не беше уверен, че този пострадал тук би преживял повторно пътуване, но дори ако останеше жив, интензивното отделение в Окръжната болница бе една бедствена зона, в която не достигаха легла за половината нуждаещи се, и край стените на залите бяха подредени носилки на колела.

Ала все още имаше време, преди да му се наложи да вземе това решение. Санитарите се опитваха да поставят пациента му на носилка, а няколко полицаи чукаха по вратите и разговаряха с хората от тълпата, която се бе събрала, за да проверят дали някой не би могъл да разпознае жертвата. Дори богаташите, затворени в своите замъци, непознати на съседите си, биха могли да разпознаят кварталния скитник.

Тъй като тялото беше доста натрошено, прибирането му отне повече време, отколкото Липински първоначално бе изчислил, но в крайна сметка пострадалият беше завързан и внесен отзад. Междувременно шофьорът бе решил да кара направо в Окръжната болница. От „Портола“ само щяха да се размотават твърде дълго с този човек и Липински не смяташе, че той ще оцелее. Тъкмо бе включил на скорост и се приготвяше да изтегли колата, когато забеляза, че двама полицаи тичат към тях, следвани от една разстроена жена.

Знаеше какво означава това. Изключи скоростта, остави двигателя да работи, отвори вратата и излезе на улицата. Когато полицаите стигнаха до него, той вече беше готов на задната врата и я отваряше. Полувървяща, полутичаща, жената беше на няколко крачки зад тях. Тя пристъпи вътре и Липински видя как тялото ѝ се стегна, ръцете ѝ се вдигнаха, за да прикрият устата.

— О, боже! — чу той. — О, боже!

Не можеше да чака повече. Захлопна вратата зад нея, изтича обратно и скочи в колата. Бяха идентифицирали човека. И той караше към „Портола“.

Едно време, преди да удари четирийсетака, Дизмъс Харди тичаше редовно. Маршрутът му минаваше от дома му на Трийсет и четвърто авеню към плажа, после на юг по твърдия пясък до „Линкълн Уей“, където завиваше на изток и пробягваше по тротоара, докато стигнеше до Девета и до бара „Литъл Шамрок“, на който бе съсобственик. Ако се случеше почивен ден или ранна привечер, често се отбиваше там да изпие една бира, докато възрастта не му напомни за себе си и не го накара да забави темпото. С времето питието все по-често биваше чаша вода. След като свършеше с него, той приключваше своята обиколка от шест километра през парка „Голдън Гейт“ и обратно до дома си.

Последния път, когато бе подхванал програма от физически упражнения, може би преди три години, бе изкарал първата седмица и някъде до половината на втората, преди да се откаже, казвайки си, че две мили не е чак толкова зле за четирийсет и седем годишен мъж като него. През последните десет години бе наддал само четири килограма, значително по-малко от мнозина негови колеги. След като бе в такава форма нямаше защо да наказва себе си заради тялото си.

След това обаче миналата година най-добрият му приятел Ейб Глицки получи сърдечен удар, който за малко не се оказа последен. Глицки беше по-възрастният от двамата, с две години, но все пак преди тази случка на Харди и през ум не му беше минавало, че той или пък Ейб са изобщо наблизо до възрастта на неприятностите със сърцето. Двамата бяха верни приятели, откакто патрулираха като двойка полицаи малко след завръщането на Харди от Виетнам.

Сега Глицки бе шеф на отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско. Наполовина чернокож и наполовина евреин, някога Глицки е бил нападател в отбора по американски футбол в колежа. Никой от колегите му не би характеризирал лейтенанта по друг начин, освен като „яко копеле“. Външността също допринасяше за репутацията му — плътен белег пресичаше устните му от горе до долу под острия нос; втораченият му поглед беше свиреп и непонятен. Кичур сива коса обграждаше широко интелигентно чело. Глицки не пиеше, не пушеше, не използваше вулгарни думи. Усмивката си пускаше само за да всява ужас сред подчинените си (или да плаши малките деца на майтап). Преди шест месеца, когато се омъжи за Трея Гент, административен помощник на новия областен прокурор, неколцина от неговите инспектори се бяха обзаложили, че новият му начин на живот ще го смекчи значително. Още си изплащаха на вноски изгубените залози.