Джон Лескроарт: Клетвата

Усмихвайки се на себе си, той извади бутилката етер от джоба си и я сложи заедно с марлята обратно в медицинската си чанта. Пистолетът бе в десния му джоб, малък и скрит. Пресегна се за куфарчето, отвори вратата и излезе на тротоара.

Навън вече бързо се стъмняваше. Иззад ниския прозорец идваше някаква светлина, но над вратата нямаше лампа, което бе добре. Спря и постоя неподвижен няколко секунди, после продължи нагоре до „Фредерик“, където уличката, по която бе тръгнал, завършваше. Прекоси откъм страната на Бутан. Сега от горния ъгъл можеше да види отвъд колата си, надолу по хълма, както и в двете посоки по пресичащата улица — „Фредерик“. Имаше няколко паркирани коли в двете посоки от едната и от другата страна на улицата, но не се виждаха никакви пешеходци.

Мина покрай прозореца веднъж, навеждайки се да хвърли поглед вътре. Бе закрит с евтина завеска, която прозираше, като се приближиш. И там вътре видя Бутан, чакащ сам до една маса. Спомни си го сега, с нищо незабележим човечец. Постоя още един миг до вратата, опивайки се от властта, която имаше.

Време бе.

Измина един дълъг час и малко отгоре. Раджан почувства, че малко остава да се разплаче от страх и тревожно очакване, когато чу почукването на вратата. Взе водата и отпи, за да може да е в състояние да говори, после остави чашата на масата, изтри ръцете си в крачолите на панталоните и каза:

— Влезте, моля, отворено е.

Почти очакваше Малачи Рос да изглежда някак си по-различен, но това бе същият човек, който бе идвал в болницата толкова често през последните две години. Висок и слаб, сдържан и властен, Рос излъчваше по коридорите на „Портола“ тиха, ужасяваща мощ. И още щом той мина през вратата, Раджан почувства тази физическа сила в стаята. Вътрешностите му се свиха и му се стори, че може би няма да успее. Че всичко това е една грешка. Че навярно няма да се справи.

Рос затвори вратата зад себе си и обгърна стаичката с пренебрежителен поглед.

— Тук ли живеете?

— Има още една стая — отвърна Раджан, сякаш оправдателно, и посочи към тъмната спалня през отворената врата. — Живея скромно.

— Личи си.

Рос още стоеше до вратата. Държеше куфарчето и Раджан посочи към него.

— Донесохте ли… — Гърлото му се стегна. — … парите?

— Това? — Вдигайки куфарчето, мъжът сякаш почти се забавляваше, което Раджан просто не можеше да си представи. — И колко трябваше да бъдат?

Разбираше, че Рос си играе с него, но не знаеше правилата на тази игра.

— Петдесет хиляди долара.

— И аз ви ги давам заради какво? Може ли да поосвежите паметта ми?

— Няма значение. Знаете защо. Затова сте дошли тук.

— Може и да не е затова обаче. Може да не е по причината, за която си мислите.

Очите на Раджан зашариха по стените на стаята. Пресегна се отново към водата и бързо отпи.

Рос прекоси стаята с две крачки и издърпа стол изпод масата.

— Изглеждате неспокоен, Раджан. Неспокоен ли сте?

— Малко, да.

— Не е съвсем същото, като да заплашвате по телефона, нали? Вие и аз тук заедно, един срещу друг?

Рос постави куфарчето между двамата, по средата на масата.

Бутан се опита да отговори, но не му дойдоха никакви думи. Бързо наведе глава надолу и се опита да преглътне. Когато вдигна поглед, Рос държеше в дясната си ръка пистолет, насочен към сърцето му.

— О, майко божия! — прошепна той едва доловимо.

Рос продължаваше да говори със същия нехаен тон.

— Знаете ли какво намирам за съвършено иронично в тази ситуация? Интересно ли ви е да научите? Мисля, че ще ви е интересно.

Раджан успя само да кимне. Очите му не се отделяха от оръжието. Рос продължаваше да бъбри почти закачливо:

— Защото, виждате ли, забавното е, че се страхувате да не би полицията да ви арестува заради всички онези бедни болни души в „Портола“, които според тях сте убили. И искате да избягате, нали така? Защото всъщност няма как да се защитите, освен да казвате, че не сте го направили. Представете си. Аз съм първият, който ще признае, че това изглежда много лошо за вас и не ви обвинявам, наистина. Но ще ви кажа нещо. Искате ли да го чуете?

— Да. Какво е то?

— Мисля, че ще помогнете на полицията да разкрие този случай, Раджан. Всъщност, сигурен съм.

— Но защо? Аз нищо няма да кажа. Каква причина мога да имам да проговоря?

— Обзалагам се, че можете да се досетите, Раджан. Отговорът е, че няма да има нужда да казвате нищо. Но голямата ирония е, че след тази вечер, след като се самоубиете, всички ще знаят, че не само сте убили онези пациенти — всички онези бедни пациенти, които ни струваха хиляди долари на ден — но че също така сте убили Тим Маркъм и семейството му.