Бе стигнал до края. Затвори очи, за да има сила да довърши.
— Така че, моля ви, докторе. Моля ви. Трябва да кажете на полицията, че съм бил с вас, когато тези хора са умрели. Вие ще бъдете моето алиби. И, разбира се, аз ще бъда вашето.
— Сериозно ли говорите? — Тонът на Рос беше груб, изпълнен с недоверие и даже гняв.
Но той все още беше на телефона. Раджан беше виждал подобна заплашителна, но куха арогантност у победените на бридж турнири и дори на шах, когато всъщност им беше ясно, че всичко е изгубено.
— Вашата наглост ме удивлява, господин Бутан. Сигурен ли сте, че това е всичко, което искате?
— Не, не е всичко. Боя се, че скоро ще трябва да напусна страната. Така че ще ми трябват също петдесет хиляди долара, моля. Тази вечер. В брой.
* * *
Паниката беше коварно нещо.
Рос беше дълбоко убеден, че характерна черта на мъдростта е да не се предприемат отчаяни действия. Големият му талант бе, мислеше си той понякога, че умее да разпознава отчаянието у другите.
Нещо спешно в службата, обясни той на Нанси. Нещо, свързано с финансовата ревизия. Да, даже в петък вечер. Тези хора работеха постоянно. Трябвало да отиде, но ще се реваншира. Да предаде извиненията му на семейство Съливан — за да се компенсира за отлагането на уговорената вечеря в последната минута, може би ще ги вземат със самолета до Тахо другия уикенд.
В кабинета си, зад заключената врата, той издърпваше десетата жалка тънка пачка банкноти от сейфа си. Този човек, Бутан… Рос поклати глава, почти усмихвайки се на неговата наивност. Петдесет хиляди долара за онова, което знаеше? Това беше другият проблем с повечето хора — много малко от тях имаха някакво понятие за стойност. Ако Рос бе на негово място, сумата щеше да бъде десет пъти по-голяма и цената пак щеше да бъде изгодна. Но може би Бутан наистина бе прозорлив. Ако обвинеше Рос, Рос наистина щеше да обвини него, но това щеше да доведе до неудобни въпроси защо не е проговорил по-рано. Само за момент той застана неподвижен, опитвайки се да си спомни. Беше останал сам в стаята. Сигурен беше. Бутан не се бе появил, преди да приключи. Би ли могъл наистина да го види от залата? Да го види, без да бъде видян?
Не че това щеше да има някакво значение. Не можеше да рискува Бутан да изпадне в паника и да проговори пред полицията, въпреки че му е платено. Или да не изпадне в паника и да реши, че му трябват още пари. Или просто да направи нещо глупаво и да издаде и двамата.
А ако Бутан блъфираше, ако наистина не бе видял ясно Рос при системата? Толкова по-зле за него. Той наистина предостави чудесна възможност да се разреши този все по-заплетен проблем.
Банкнотите щяха да бъдат обратно тук утре сутринта, но щеше да му липсва онова, което наричаше „своя Джеймс-Бондовски пистолет“. Имаше някакво очарование във валтера, който баща му бе открил една вечер в канавка в центъра и по-късно му го бе подарил. Рос обичаше тайното греховно чувство, което оръжието му даваше, тръпката на личната власт.
* * *
Карла сама си бе навлякла всичко. Зная какви ги вършиш, бе му казала тя в болницата онази сутрин. Той бе почти сигурен, че тя има предвид втория му източник на доходи, комисионите. Но можеше да е и другото, пациентите. Имаше усещането, че Тим някак си се доближава до това. Проверяваше датите на отбиванията му в болницата. Задаваше въпроси, които сигурно му се струваха проницателни.
Произшествието бе хвърлило Карла в паника. А под паниката се криеше безумно, неотклонимо решение. Не можеше да сбърка истеричния момент в нейния самоконтрол, когато я бе доближил в коридора пред интензивното. Да види съпруга си смачкан, интубиран, в безсъзнание — това бе я извадило от релси. Рос се приближи до нея, готов да я прегърне успокоително и да ѝ поднесе баналностите — да се държи и да се подкрепят един друг. Но когато тя се обърна трескаво към него, в очите ѝ се четеше безумие и отчаяние.
— Не смей да ме оскърбяваш с престореното си съчувствие.
— Карла? Какво има?
— Каквото и да стане тук, вече нямаш нищо общо с нас, Мал, както и с всичко тук. Мислиш, че това ще те освободи, нали? Мислиш, че ще е краят на всичко?
Той опита отново да постави утешително ръката си върху нейната.
— Не ме докосвай! Ти не си наш приятел. Не можеш повече да ме заблудиш. Не си приятел на Тим и никога не си бил. Мислиш ли, че не ми е казал какви ги вършиш? Е, сега знам и няма да забравя. Каквото и да стане с него — каквото и да стане! — обещавам ти, аз ще те проваля. Това е, което той искаше, и това щеше да направи, за да спаси компанията от всичко, което ти стори, за да я разрушиш. И дори то да е последното нещо, което ще направя, ще се постарая това да стане.
Читать дальше