Джон Лескроарт - Клетвата

Но по-късно, даже докато изневеряваше на жена си, Тим разкри блестящо замислените фалшиви сметки на Рос и не можеше да повярва, че отдавнашният му партньор и медицински директор продължава да лъже. И да взема комисиони. От цвилещата му праведност на Рос просто му се повдигаше.

Какъв лицемер беше Тим! Да идва при Рос, чупейки ръце в отчаяние — какво да правя? Какво да правя? Вниманието му било привлечено и така нататък, и така нататък. Нима Рос не разбирал, бе го попитал Тим. Бил пресякъл чертата и сега Тим трябвало да направи нещо, сега трябвало да предприеме нещо. А конфликтът го разкъсвал — Рос му бил приятел от толкова отдавна. Семействата им, дрън-дрън-дрън.

Но даже пред лицето на тази пряка заплака Рос бе останал спокоен и бе заявил на Тим, че ако се чувства задължен да го обвини публично в престъпно поведение, Рос няма да има друг избор, освен също да го посочи с пръст. Тогава и двамата биха били съсипани и кой би имал полза от това?

Пат.

Но разбираше, че Тим е бомба със закъснител. Рано или късно щеше да повдигне въпроса отново и Рос отново щеше да го парира — същото беше с Ан и Карла, и отново Ан, и отново Карла. Но Рос не смяташе да изпада в паника. Щеше спокойно да изчака, докато Тим се лута насам-натам, и ако нещо не се промени, както често ставаше, тогава на Рос в крайна сметка щеше да се наложи да намери траен изход, трайно решение.

И тогава изведнъж Тим му бе поднесен, на ръба на смъртта, и бе нужно само едно тласкане, което никой никога нямаше да види, за да го изпрати там.

Целуна Нанси на вратата и каза на децата да слушат. Излязъл на автомобилната алея, той спонтанно реши да вземе старата тойота. Адресът на Бутан беше в „Хейт“ и не искаше да кара някоя от хубавите коли, която само би била магнит за вандалите. Старата зелена таратайка щеше да го откара дотам, без да привлича ничие внимание, а тъкмо това изискваше ситуацията.

Като хвърли чантата на седалката до себе си, навлезе в движението и нагласи огледалото срещу лъчите на слънцето, което пробиваше тънки слой облаци над хоризонта и обливаше улицата в златиста светлина.

Когато Рос мина с колата покрай жилището, вратата отначало го стъписа. Къде живееше този човек? Ако се съдеше само по вратата и прозореца долу, почти на равнището на тротоара, апартаментът не изглеждаше по-голям от килер. Нямаше достатъчно място да погълне звука от изстрела. За щастие нямаше и фоайе. Можеше просто да почука и да влезе, да се погрижи да свърши работата и после да излезе с относителна безнаказаност. Въпреки всичко сърцето му тупаше силно, както когато бе отишъл да види Карла. Това бе необходима работа, но не можеше да потисне прилива на адреналин.

Накрая паркира пресечка и половина по-надолу, от другата страна на улицата, в последните минути на дневната светлина. Опита се да си представи Раджан Бутан. Сигурно го е срещал десетки пъти в болницата, разбира се, но не бе обръщал кой знае колко внимание, ако изобщо го бе забелязвал. Доколкото имаше някакво впечатление от него, то бе за кротък мъж с доста слаба фигура. Ако бе така, Рос лесно щеше да се справи с него, стига да запази елемента на изненада.

Но какво щеше да направи с етера? Раджан, като медицински работник, несъмнено познаваше много точно миризмата и би могъл да я долови веднага щом отвори вратата, ако Рос вече е излял шишенцето върху марлята и я е мушнал в джоба на сакото си. И как щеше да се промъкне зад него? Това изглеждаше решаващо.

Каза си, че не трябва да бърза. Обаждането бе преди не повече от час, след това Рос бе измънкал нещо, че петдесет хиляди долара е трудно да се намерят за толкова кратко време. Но Бутан не бе се поддал на това. Бе му казал да ги намери по някакъв начин и да дойде на адреса му до девет часа, иначе ще се обади на полицията.

Рос погледна отново часовника си. Беше осем без десет. Разполагаше с цялото време на света. Протегна ръце пред себе си и ги погледа известно време. Нямаше и следа от треперенето, което го бе измъчвало след случая с Тим, а после и след Карла.

Дори очакваше момента с известно нетърпение. Това планиране в последната минута бе даже малко като игра. Изглеждаше удивително колко лесно този човек му се бе предоставил. Едно телефонно обаждане, едно решително действие и с проблемите му щеше да бъде свършено.

И изведнъж, докато седеше там, както знаеше, че ще стане, както винаги ставаше, когато наистина бе нужно, решението му проблесна. Бе се опитвал да се прави на прекалено хитър. Няма да има нужда от етер, от изненада. Веднага, щом влезе, просто ще насочи пистолета и ще контролира събитията оттам нататък. Седнете, господин Бутан. Разтворете дланта си до слепоочието. Малко повече разстояние между пръстите, моля, за да мога да опра края на дулото точно до линията, където започва косата, където му е мястото. Благодаря. Довиждане.