Джон Лескроарт - Клетвата

— Карла, моля те. Разстроена си. Не се чуваш какво говориш.

Но тя бе продължила, подписвайки собствената си смъртна присъда.

— Даже ако Тим не оживее, ще съм задължена пред паметта му да отнеса нещата до борда. А и до полицията.

Какво си мислеше тя след тази откровена заплаха — че той няма да действа? Би ли могла да си представи, че той няма да вземе мерки? Ако не действаше бързо, смело и безмилостно, с него бе свършено.

Разбирайки това и знаейки какво му предстои да направи, Рос първо трябваше да я обезоръжи. Хвана здраво ръцете ѝ в своите. Сега се гледаха очи в очи.

— Карла. Най-напред нека да минем през това. Нека да изкараме Тим оттук. Правил съм грешки и съжалявам за тях. Но всички грешим. Обещавам ти, че ще изясним нещата. Ако трябва да напусна, така да е. Но никога не казвай, че това има нещо общо с нашето приятелство. Него нищо не може да го наруши. То е завинаги.

Планът се бе представил от само себе си в пълен вид. Калият нямаше да остави следа, а болничните аутопсии бяха безнадеждно калпави. Ако съдебният лекар не бе аутопсирал Тим — а Рос никога не бе предвиждал това — целият план щеше да проработи. Разбираше, че ако успее да представи нещата така, че Карла е била достатъчно разстроена, за да убие себе си и децата си, полицията даже няма да търси убиец. Реши да използва пистолета, който Тим държеше в кабинета си у дома.

Когато стигна до къщата, светлините на горния етаж бяха загасени. Искаше децата да са заспали, за да не се налага да ги вижда. Тази част щеше да свърши на тъмно. Нямаше да почувстват нищо, да заподозрат нищо. Щяха да спят.

Но Карла стоеше на вратата и отначало не искаше да му отвори.

— Няма за какво да говорим, Мал. Всички сме изтощени и на края на силите си. Можем да се срещнем утре.

Той обаче бе надделял.

— Моля те, Карла. Знам, че Тим сигурно ти е казал някои неща, но ние ги изглаждахме, както винаги сме правили. Обичах го. Трябва да ти обясня. Ти трябва да разбереш.

— Няма какво да разбирам.

— Тогава искам поне да ми простиш.

И тя бе направила една последна пауза. После свали веригата на входната врата. Когато влезе, той извади валтера от джоба си и ѝ каза, че трябва да отидат тихо до вътрешността на къщата.

Сега щеше да го направи отново. Вече имаше опит. Трябваше да изглежда като самоубийство. Трябваше да изглежда така, сякаш Бутан е разбрал, че полицията е по следите му за всички убийства в „Портола“, включително на Маркъм, и е предпочел да се измъкне като страхливец. Това щеше да сложи край на всички разследвания.

Трябваше също да е сигурен, че никой няма да чуе изстрела, който той предполагаше, че ще бъде по-шумен с валтера, отколкото с 22-милиметровия пистолет на Тим.

Най-напред трябваше да отклони вниманието на Бутан, после да използва хлороформ, за да го зашемети. Само че той щеше да остане в организма му достатъчно дълго, за да бъде открит. Може би етер? Имаше етер в медицинската си чанта тук, под ръка. Това също щеше да свърши работа. И, разбира се, можеше просто да го застреля, като че ли е било опит за грабеж или нещо такова. Но самоубийството беше далеч по̀ за предпочитане. Щеше да размисли по вариантите, докато шофира дотам, а след това — да изиграе нещата по усет.

Бутан очевидно мислеше, че от полицията ще дойдат да го арестуват всеки момент. Затова искаше петдесет хиляди долара тази вечер. Бе отчаян и поради отчаянието си бе обречен да постъпи глупаво, да вземе опасни решения.

Точно като Тим например. Не можеше да забрави Тим. Като си помисли, че и двамата се бяха блъскали, за да завъртят бизнеса си и бяха имали толкова много възможности да трупат пари под масата — много по-дребни суми, отколкото сега, разбира се, и повечето в местни валути и подаръци: уикендите в Напа или Мексико, хубавите вина, компаньонките от време на време на конгресните коктейли, когато съпругите не успяваха да дойдат. Тим с готовност се бе поддавал на тези изкушения наравно с него. Но първото твърдо парично заплащане го беше стреснало. Това, смяташе той, не е редно. Докато за Рос то не бе по-различно от онова, което бяха вършили. Всъщност, бе по-добро.

Но Тим, този глупак, винаги искаше да вярва, че някъде дълбоко в себе си е по същество честен и добър човек. Оттук и цялото мъчение, на което се бе подложил заради желанието си да прекара безспорно сексапилната Ан Кенсинг. Рос не можеше да повярва, че тоя човек едва не си съсипа живота за нещо, което следваше да бъде най-много една игрива авантюра. Но не, той бе „влюбен“, каквото и да означаваше това. Глупаво, глупаво. Но не толкова глупаво, както да си позволи да повярва, че само защото Тим е решил да не взема нечии мръсни пари, Рос щеше да стори същото. Да, наистина, Тим бе преживял своята малка криза на съвестта още преди толкова години и бе дошъл при Рос да му каже, че трябва да спрат — не само защото това застрашава здравето на пациентите и компанията, но и защото не е редно. И Рос се бе престорил, че се съгласява. И защо не? Защо да обременява този праведен идиот? Защо да разделя парите с някой, който не ги иска? Рос знаеше, че в действителност не причинява някаква истинска вреда на пациентите, като взема отвратителните пари от лекарствата. Ако Тим беше по-щастлив, живеейки с илюзията, че Рос е открил Бога с него, той щеше да го остави да се радва на фантазията си.