Джон Лескроарт - Клетвата

— Това е добро намерение — съгласи се Харди.

— Във всеки случай имам едни приятели, които работят с рисков капитал и смятат, че мога да им бъда полезен. Иска ми се да се пробвам в нещо такова. Да се занимавам с бизнес на своя отговорност. Със свои сили, всъщност. Разбирате какво имам предвид.

Харди нямаше никаква представа защо Фиск му разказва всичко това, но отвърна с неутрална усмивка.

— Никак не е лошо. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, знаете ли — въздъхна Фиск, — надявах се, че ще успея да намеря нещо за онази кола, която уби господин Маркъм. Знам, че другите винаги ми се присмиваха, но наистина бях уверен, че трябва да има някаква връзка. И че ще им покажа на всички. Но вие бяхте единственият човек, който ме прие сериозно, изслушахте ме, погледнахте списъка ми с всичките коли додж дарт и даже поискахте копие. Просто исках да знаете, че съм ви благодарен.

„Това момче ще стане голям политик“, помисли си Харди. Всеки контакт бе възможност да се спечели приятел, да се направи добро впечатление, да се размени услуга.

— Стори ми се, че това може да доведе донякъде, Харлен.

— Е, това е последното. Исках да ви кажа, че нищо не излезе. Проверих всичките двайсет и три коли в града. Всъщност бяха само двайсет. Трите не можаха да се открият. Просто си помислих, че може да искате да знаете как е свършило.

— Благодаря — кимна Харди. — Ако новата ви компания има нужда от адвокат, обадете ми се.

— Вие занимавате ли се с търговско право?

— Понякога. Не мога да се похваля.

— Ами, добре. — Фиск протегна ръка. — Приятно ми беше да работя с вас.

На вратата се обърна още веднъж:

— И да знаете, вас никой не ви обвинява. В случай че си мислите нещо такова.

Следата доведе Харди до една от жилищните кооперации с апартаменти като кутийки в Западното предградие — триетажни измазани бетонни блокове, някога ярки, а сега с цвят на урина, там където графитите не ги покриваха. Както очакваше, никой не знаеше нищо. Но той знаеше, че „Елси Корт“ 1921, апартамент 2-Д бе последният известен адрес на Лус Лопес, на чието име бе регистрирана една от трите ненамерени от Фиск коли додж дарт. Най-накрая Харди убеди една от съседките, че не е полицай, че всъщност работи за застрахователната компания и издирва Лус, за да ѝ прати малко пари. За детето ѝ.

Бе се преместила и съседката не знаеше къде. Една сутрин, може би преди три седмици, просто излязла рано и повече не се завърнала. Обаче съседката си спомняше, че бе работила години наред в хотел „Осака“. Може би те имаха някакъв адрес за връзка с нея.

Колата? Да, беше зелена. На стикера на задния калник пишело „Фината“.

Харди направи малко проучване в Интернет. „Фината“ се оказа движение за поземлена реформа в Салвадор, където десет процента от населението владее деветдесет процента от земята. Преди около десет години „Фината“ бе радикален правителствен план за преразпределение на богатството в тази страна, но неговите поддръжници бяха почти всички избити или принудени да емигрират.

Бе дошла тук със сина си, помисли си той. И после „Парнас“ го бе убил. Маркъм, като ръководител на компанията, бе поел публично отговорност за смъртта на момчето, макар Харди да знаеше, че виновникът бе Рос. Но за Лус Лопес Маркъм бе убил нейното момче.

Безпомощна, бедна и чужденка, тя вероятно е смятала, че не може да се осланя на закона. Законът вероятно никога не би засегнал такъв могъщ човек. Но самата тя би могла да отмъсти за смъртта на детето си. Можеше да прегази този алчен, безчувствен, безсърдечен ухилен негодник.

Бе четири часът следобед, неделя, вторият ден на юни. Отвън слънцето светеше ярко и духаше студен северен вятър. Но в „Шамрок“, където Харди даваше частно парти, бе топло. Барът бе препълнен с градски служители, полицаи, адвокати, съдии, репортери, подбрани доброжелатели и децата им.

Бяха издърпали стойките за рязане на дърва от задния двор и ги бяха покрили с дъски, за да направят една дълга маса в средата на помещението. Щеше да има няколко минути подаръци и речи и след това дневният ред не предвиждаше нищо друго, освен забавления. Двамата в инвалидните колички бяха на почетното място на масата, край канапетата. Джеф Елиът бе първи за подаръците и почука на чашата си, за да усмири присъстващите. Макгуайър изключи джубокса насред песента, която Харди бе купил за случая — това бе единствената диско песен в мюзикбокса — „Ще оцелея“ на Глория Гейнър.