Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Стейси обърна гръб на прозореца. Ето какво ставаше с всеки, който допуснеше да се превърне в жертва на нуждите си. Петък вечер в Темпъл Фийлдс — пълно с нещастници, копнеещи да открият нещо, което да им помогне да дочакат сутринта. Ако съвсем не им провървеше, можеше и да се заплетат в някоя връзка, която щеше да поглъща алчно толкова много от времето и силите им.

Беше виждала прекалено много хора, погълнати от този водовъртеж. Хора със стойност, със забележителни способности, които биха могли да създадат нещо добро. Но емоциите и нуждата от взаимност ги проваляха всеки път. Ако някога се сближеше със Сам Еванс, никога не би допуснала такава канибалска, изцеждаща привързаност. В това поне беше твърдо уверена — не би тръгнала в тази посока. Никой нямаше да застане на пътя й към загадките, които искаше да разкрие, отговорите, които искаше да намери.

Родителите й искаха тя да се омъжи и да има деца. Имаха странната идея, че първо Стейси, а после и бъдещият й съпруг и техните деца би трябвало да поемат ръководството на семейния бизнес — веригата китайски супермаркети и магазини за хранителни стоки. Така и не разбраха, че нейната съдба е напълно различна от тяхната. Никакъв брак нямаше да я раздели с компютрите й. А ако биологичният й часовник наложеше нуждата от деца — е, имаше начини този проблем да бъде решен, а тя разполагаше с достатъчно пари, за да го реши възможно най-удобно за себе си.

Намерѝ начин да задоволяваш нуждите си, в това се криеше решението. Би било приятно да се позабавлява със Сам, но можеше да се справи отлично и без него. Тя тръгна боса през просторния мансарден апартамент, смъквайки дрехите си, докато вървеше. Отпусна се на голямото легло, а ръката й автоматично се плъзна към дистанционните управления. Екранът на домашното кино оживя, включи се DVD плейърът.

На екрана една жена смучеше пениса на някакъв мъж, а друга вкарваше в ануса му вибратор. Пъшканията и стенанията им изпълниха ухаещия на антисептични препарати въздух в жилището на Стейси. Тя порови сред завивките, намери вибратора си и разтвори бедра.

Забавлението можеше да започне.

Прожекторите пулсираха, заливаше ги тътенът на музиката. Все едно че те е връхлетяла буря, мислеше Сам, краката му пърхаха светкавично по дансинга, за да спазват ритъма. Той се движеше добре, танцът беше единственият език, който му даваше възможност да изрази всичко, което в други случаи държеше под строг контрол. А това беше една от вечерите, в които искрено желаеше да изчисти спомена за изминалия ден. Отвратителното шофиране, несправедливите критики на Карол Джордан, унижението да бъдат пленници на човека, когото бяха тръгнали да издирват като заподозрян, досадата да виси и да чака Бътлър да излезе от зъболекарския кабинет, където бе откаран по спешност — не, днешният ден не бе от онези, които би искал да сложи в рамка и да съхрани.

Докато пътуваха обратно от Нюкасъл с Джордан и Бътлър, той се молеше да не й хрумне да започнат незабавно с разпита. За щастие Бътлър си знаеше правата и настоя за служебен адвокат. И първото, за което настоя повиканият адвокат, е отлагане на разпита с осем часа, за да може довереникът му да поспи. Джордан освободи Сам и само след час той беше вече на дансинга, облечен за случая, готов да започне да се перчи като паун.

Докато растеше, през по-голямата част от времето не му беше необходимо нищо друго, освен танца. Не си спомняше някога музиката да не е будила у него желание да се движи. Потрепване с крака, пружиниране с колене, полюшване на бедра, разкършване на рамене, щракане с пръсти. Това озадачаваше родителите му — те и двамата танцуваха само при специални поводи. Учителката му в началното училище предложи да го запишат на уроци по танци, но баща му наложи вето, за да не се превърнел в женчо. Сам не го беше грижа, той продължаваше да си танцува винаги, когато имаше възможност.

Когато стана тийнейджър, той осъзна голямото си предимство. Момичетата предпочитаха момчетата, които умееха да танцуват. Всяко момче, което можеше да ги спаси от опасността да висят в кръга около танцуващите и да пазят чантите на приятелките си, след танците имаше осигурен достъп до преддверията на рая. Това беше неговият еднопосочен билет до луната.

И досега танцът бе запазил за него магическото си въздействие, а в допълнение имаше и предимството да поддържа физическата му форма. Не можеше да се озовава на дансинга толкова често, колкото му се искаше, но пък това означаваше, че така успяваше да натрупа повече енергия. Танцът беше единствената му релаксация, и той го обичаше.