Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Джеф се взираше в избраната от него снимка.

— Не знам дали бих се спрял на този, но сега, като го гледам… Може и да си прав.

— Прекарвам голяма част от времето, като наблюдавам лицата на клиентите, опитвам се да ги свържа по някакъв начин с напитките, които си поръчват — каза Карлос. — Почти напълно сигурен съм, че е той.

— Благодаря, това много ми помогна. А случайно да сте дочули нещо от разговора им? — попита Пола, събирайки снимките, като постави тази с идентифицирания посетител най-отгоре.

— Не — отвърна Карлос. — Английският ми не е достатъчно добър, за да разбирам този тип разговори — той разпери ръце в демонстративно чуждестранен жест, който подсказа на Пола, че лъже. — Мога само да приемам поръчки за храна и напитки.

„Да бе, как не“. Вероятно щеше да се наложи да поговори отново с него.

— Няма значение — каза тя с успокоителна усмивка. — Много ми помогнахте. Може да се наложи да дойда пак, за да поговоря с вас, Карлос — тя извади бележника си. — Бихте ли записали пълното си име и номер за връзка?

Докато той пишеше, тя насочи вниманието си към двамата „Прингъл“.

— Виждали ли сте този човек тук и след вечерта, когато се е срещнал с Дани?

Двамата се спогледаха. Джеф поклати глава.

— Не се е мяркал повече, нали така?

„Точно както би постъпил, ако е изпълнил намерението си и е нямал повод да се връща тук“. Пола взе бележника си и се измъкна от кръчмата. Когато седна отново в колата, тя се загледа в снимката на човека, идентифициран от Карлос. Номер 14. Според списъка на Стейси, името му беше Джак Андерсън. Той не беше изпратил сам снимката си. Присъстваше на обща снимка, изпратена от друг човек — беше един от трима. Но той беше завършил гимназията в Харистаун, и годините, когато бе учил там, се застъпваха с годините на обучението на Роби.

Пола погледна часовника на арматурното табло. Едва десет без петнайсет. Трябваше да се срещне с Яна Янкович утре в осем. Имаше две възможности — да намери евтин мотел в Шефийлд и да спи зле, или да тръгне обратно за Брадфийлд, за да поспи само няколко часа, но затова пък в удобното си легло. Така щеше да може да се появи и в „Аматис“. Можеше да извадят късмет и да се сдобият с втора идентификация на същата снимка. Несъмнено така щеше да може да върне поне отчасти дълга си към Крис Дивайн. За Пола, която винаги бе предпочитала длъжниците пред дълговете, изборът беше ясен.

Дали той щеше да разбере, че тя е прекарвала толкова много време тук? Дали присъствието й щеше да остави следа? Дали щеше да се обърне към нея, за да попита като една от трите мечки в приказката: „Кой е седял на столчето ми?“ Да, Карол наистина беше руса, но с това се изчерпваха общите черти между нея и Златокоска от приказката. Допи чашата си и се пресегна за бутилката, която беше поставила на удобно разстояние на пода. Когато дойдеше тук, се чувстваше някак по-спокойна. Макар че току-що беше арестувала заподозрян напълно в разрез с хипотезата на Тони за убийството на Роби Бишоп, Карол се чувстваше уверена в професионалната си преценка.

Безпокояха я по-скоро личните чувства. Беше й лесно да е наясно с чувствата си в негово отсъствие — той й липсваше, тя беше в състояние да разиграе разговор с него на каквато и да било тема под слънцето, можеше да си представи дори как се мени изражението на лицето му. Можеше почти да се осмели и да си каже наум онази дума, която започва с „л“. Но когато двамата се озовяха в едно и също помещение, увереността я напускаше. Прекалено много се нуждаеше от него, и вниманието й се поглъщаше от постоянната тревога, че може да каже или направи нещо, което да забие клин между тях. И ставаше така, че онези неща, които си оставаха неизказани и неизвършени, хвърляха сянката си над всичко, което двамата говореха и вършеха. Нямаше представа как да реши проблема. И въпреки целия му професионален опит, тя беше уверена, че и Тони не е по-ориентиран от нея по този критичен въпрос.

В своята болнична стая Тони лежеше на тъмно. Пердетата на прозореца бяха дръпнати, така че се виждаха тежките облаци, които отразяваха нощните светлини на града и отнемаха острието на мрака. Преди известно време беше задрямал, но сънят му не продължи дълго. Искаше му се да си бъде у дома, в собственото си легло. Или поне на собствената си кушетка в дневната, като се вземе предвид, че изкачването по стълби на този етап му се виждаше невъзможно. Никой да не го буди в шест сутринта с чаша чай, която не е искал. Около него да няма хора, които да използват критерия му при подбора на боксерки като основа за оценка на личността му. Да няма хора, които се държат с него като че ли е петгодишен и неспособен да взема сам решения. И най-вече — да няма кой да пусне майка му да влезе.