Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

На високите столчета пред бара седяха двама мъже. Тъмни панталони, кашмирени пуловери, вероятно на „Прингъл“ 10 10 Основана през 1815 година от Робърт Прингъл, елитната шотландска фирма „Прингъл“ произвежда луксозни стоки от фина вълна. — Бел.прев. . Сякаш бяха дошли тук право от близкото голф игрище. Когато наближи, Пола прецени, че бяха вероятно с по няколко години по-млади от нея. Надали бяха на повече от двайсет и пет. Вероятно у собствения й баща имаше повече авантюристичен дух. Съвсем в стила на Дани Уейд.

Пола се усмихна на бармана, който като че ли би бил по на място в някой караоке бар в Испания.

— Какво да ви предложа? — попита той с акцент, който потвърди предположенията й.

Господи, колко й бяха омръзнали тези безалкохолни по време на работа!

— Портокалов сок с лимонада, моля — отвърна тя.

Докато барманът приготвяше питието, Пола извади снимките. Нямаше смисъл да го усуква. Надали имаше възможност да стане симпатична на някой тук. Нито на бармана — испанец, нито на клонираните копия на Ник Фалдо, нито на уютно разположилите се двойки. Когато й сервираха напитката, тя вече беше извадила картата си и я беше поставила на подложката за чаша точно пред себе си.

— Благодаря. Аз съм от полицията.

Барманът доби отегчен вид.

— Заведението черпи — каза той.

— Не, благодаря. Ще си платя.

— Както предпочитате — той взе парите и й върна рестото. Близнаците с пуловерите на „Прингъл“ вече откровено я зяпаха.

— Разследвам смъртта на Дани Уейд. Той е живял по-нагоре на тази улица, нали?

— Онзи, който беше отровен ли?

Интересът на бармана нарасна едва забележимо.

— Така е, като наемат за по-евтино чужденци — отбеляза онзи „Прингъл“, който седеше по-близо. Беше или невероятно тъп, или невероятно несъобразителен, или невероятно нагъл. Пола не можеше да прецени кое от трите е истината, трябваше да изчака следващата му реплика, за да си изясни въпроса.

— Господин Уейд е бил отровен, да — каза тя спокойно.

— Но аз мислех, че следствието е приключено — намеси се вторият „Прингъл“. — Нещастна случайност, икономката е направила грешка, нали така беше?

— Налага се да изясним някои подробности — отвърна Пола.

— Да му се не види, да не искате да кажете, че го е направила нарочно? — попита „Прингъл“ Едно, като се обърна, за да застане с лице към нея и я зяпна с алчно любопитство.

— Познавахте ли господин Уейд, сър? — попита тя.

— От време на време разменяхме по някоя дума — той се обърна към приятеля си. — Поздравявахме се, нали, Джеф?

Джеф кимна.

— Познавахме се колкото да побъбрим на бара. Той имаше два чудесни лейкланд териера, много възпитани животни. През лятото ги вземаше със себе си и сядаше отвън, в градината. Какво ли стана с кучетата? Карлос, знаеш ли какво е станало с кучетата?

Той загледа въпросително бармана.

— Нямам представа — Карлос продължи да лъска чашите.

— Винаги ли идваше сам? — осведоми се Пола. — Може би е водел и приятели?

„Прингъл“ Едно изсумтя.

— Приятели ли? Я стига, моля ви.

— Доколкото разбирам, наскоро той срещнал тук някогашен съученик. Някой от вас да си спомня такова нещо?

— Аз си спомням — намеси се Карлос. — Вие двамата сте виждали този човек. Няколко пъти идваше сам, после една вечер, когато Дани влезе, този тип го разпозна. Пиха по нещо двамата — ей там, при камината — той посочи към другия край на помещението. — Водка с кола, това си поръчаха.

— Помните ли нещо друго, свързано с него? — попита Пола, умишлено небрежно. Никога не показвай колко важен е отговорът им за теб, защото от желание да ти дадат търсеното, въображението им започва да запълва празнотите.

Двамата „Прингъл“ завъртяха отрицателно глави.

— Винаги носеше книга със себе си — каза Карлос. — Голяма книга, не като другите — с ръцете си показа размер от порядъка на осем на десет инча. — Със снимки. Нещо за цветя и градини беше, така ми се струва.

— Нямаш достатъчно работа, която да ангажира вниманието ти, това ти е проблемът — заяви „Прингъл“ Едно.

Пола разпръсна снимките по бара.

— Виждате ли го на някоя от тези снимки?

Тримата се струпаха около нея. Джеф заклати глава със съмнение.

— Може да е всеки един от тях — каза той, сочейки три снимки на тъмнокоси, синеоки мъже с тесни лица.

Барманът се намръщи и взе две от снимките, за да ги огледа по-отблизо.

— Не — каза той. — Не са тези двамата. Ето, този е — и той опря показалец в четвърта снимка и я побутна към Пола. И мъжът на тази снимка беше тъмнокос и синеок. Беше дълголик, като останалите трима, но лицето му беше много по-широко в областта на очите и се стесняваше надолу, към издадената брадичка. — Сега косата му е по-къса и сресана на страничен път, но е той.