Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Пола беше трогната. Крис рядко споделяше лични преживявания, дори и с нея. Знаеше, че според останалите им колеги между тях съществува по-специална близост, защото и двете бяха лесбийки, но всъщност не беше така. Крис се държеше с Пола точно както и с всички останали — нямаше никакви специални предпочитания и по-голяма близост. Държаха се една с друга като сержант и редови детектив, които уважават професионалните си качества и харесват това, което знаят една за друга. Пола се чувстваше добре така. Имаше достатъчно приятели извън работата, а единственият случай, когато се подаде на желанието да завърже по-тясно приятелство с колега, й донесе толкова скръб, че предпочиташе да не мисли за това. Но това, което узна тази вечер, я убеди, че тепърва има да опознава сержант Дивайн. Тя кимна.

— Съгласна съм. Въпросът е само кога ще успея да се заема с тази работа. Не ми се вярва тук напрежението да спадне скоро.

Крис погледна часовника си.

— Ако тръгнеш веднага, можеш да бъдеш в Шефийлд в девет. Така ще имаш време да поговориш с посетителите на кръчмата. А ако намериш място в някой евтин мотел, ще можеш да разговаряш и с икономката утре рано сутринта.

Пола я изгледа учудено.

— Но нали трябва да…

— Ние двамата с Кевин ще се справим с „Аматис“. Така или иначе вероятно само ще си загубим времето. Ще те прикривам утре сутринта. Ако Карол извади късмет в Нюкасъл, няма дори да забележи, че те няма.

— Но ако провежда разпити, може да забележи. Обикновено ме включва при по-тежките случаи.

— Права си — Крис се усмихна. — Ще успея да ти спечеля няколко часа. Мога да кажа, че си била преуморена и че съм ти казала да поспиш до по-късно. Но и ти трябва да се постараеш да откриеш онази икономка колкото може по-рано? Как мислиш, дали в Родърам са познати работните закуски?

Пола се ухили.

— Тя е полякиня. Те работят колкото е възможно повече. Ще бъде доволна, ако й предложа ранна среща.

Крис побутна една купчина снимки към нея.

— Не е зле да вземеш това със себе си. Ако става дума за един и същи убиец, той може да е един от тези хора тук.

— Ами вие с Кевин?

— Ще отида да ги разпечатам още веднъж. Няма да ми отнеме много време, Стейси е подготвила файла. Ако й се обадя сега, тя ще ги извади, докато си допия питието, и тогава ще отида да ги взема — тя се пресегна и взе чашата си. — А на вас, детектив Макинтайър, ви е време да потегляте.

Не й се наложи да повтаря. Пола сграбчи наръча снимки и тръгна с твърди крачки към вратата. Не й се искаше да мисли в какво неловко положение би изпаднала, ако успееше да докаже, че Карол Джордан греши. Беше се съсредоточила върху желанието си да докаже правотата на Тони Хил.

Пола никога не беше играла на лотария, казваше си, че е забавление за наивници. Но докато влизаше в „Герба на ковача“, кръчма в покрайнините на Дор, се питаше дали не се е заблуждавала. Къщата на Дани Уейд се намираше само на четвърт миля от кръчмата и тя мина покрай нея по пътя си насам. Това, което успя да види през портата, я накара да подсвирне. Можеше да измисли доста начини за оползотворяване на такава къща, вместо да бъде изпълнена с макети на железници. Трябваше да не забравя да провери кой ще наследи всичко това. Винаги беше препоръчително първо да се елиминира очевидното — или в повечето случаи, понякога не беше толкова просто.

Кръчмата отговаряше на заобикалящата я среда. Пола предположи, че е доста по-нова, отколкото изглежда. Като начало, таваните бяха прекалено високи. Предположи, че гредите може да са изкуствени, но това нямаше значение, имаха достатъчно автентичен вид. Ламперии и пъстра дамаска бяха преобладаващите елементи в обзавеждането на заведението, масите и столовете бяха разположени на групи, така че се създаваше впечатление по-скоро за просторна дневна, отколкото за бар. В къта около камината, в която горяха солидни пънове, подредени върху железни поставки, бяха наредени стари църковни столове.

Пола предположи, че тук по обяд и през почивните дни е винаги пълно. Но в девет и петнайсет в петък вечерта беше далеч по-спокойно, отколкото в някое заведение в центъра на града. Половин дузина от масите бяха заети от двойки или по-големи компании. Всички посетители й приличаха на главни счетоводители и ръководители на строителни компании — елегантно облечени, поддържани, плашещо еднакви. Като герои от „Степфордските съпруги“. С коженото си яке и черните джинси, при това сама, тя се набиваше на очи като рапър на прием, организиран от торите. Докато вървеше към бара, съзнаваше, че разговорите секват и посетителите се обръщат, за да я проследят с поглед. Като в „Сламени кучета“, само дето обстановката беше малко по-елитна.