Вал Макдърмид: Кървав лабиринт

Резкият акцент на лондончанка придаваше още по-голяма острота на думите й.

— Тук не може да става дума за избор, и ти го знаещ, Крис — каза Карол. Макар че спонтанната й реакция съвпадаше с тази на сержант Дивайн, тя съзнаваше, че това се дължи по-скоро на емоциите, отколкото на здравия разум. А напоследък само безразсъдните и безразличните споделяха открито мнението си на работното си място. Карол обичаше своите единаци и не й се искаше да загуби някой от тях, само защото неподходящ човек е станал свидетел на неблагоразумие избухване. Затова и се опитваше да ги предпазва от крайности.

— И как Тони се е озовал в това положение? — попита тя. — Този човек негов пациент ли е?

Крис сви рамене.

— Не знам. Но подразбрах, че се е проявил като герой — успял да отклони вниманието на лудия достатъчно дълго, та болногледачите да успеят да отнесат ранения на безопасно място.

„Но не достатъчно дълго, за да спаси себе си“.

— Защо никой не ми се е обадил? Кой от екипа дежуреше тази седмица? Сам беше, нали?

Крис завъртя отрицателно глава.

— Трябваше да бъде Сам, но той се размени с Пола.

Карол скочи и отвори вратата. Огледа помещението и видя, че следовател Пола Макинтайър тъкмо окача палтото си на закачалката.

— Пола? Ела тук за малко — подвикна тя. Докато младата й подчинена прекосяваше общата стая, Карол почувства как се надига познатото й чувство на вина. Неотдавна бе изложила Пола на опасност и с нея действително се бе случило нещастие. Това, че операцията се извършваше с официалната благословия на високопоставените, нямаше значение за Карол — тя бе тази, която обеща да пази Пола, но се провали. Двойният удар от провала на операцията и смъртта на най-близкия й колега едва не накара Пола да напусне полицията. Всичко това бе познато на Карол. Тя самата бе преживяла нещо подобно, и сходството в причините пораждаше страх. Беше се постарала според силите си да вдъхне увереност на Пола, но именно Тони бе успял да я отдалечи от ръба на пропастта. Карол нямаше представа какво точно се бе случило между двамата, но благодарение на разговорите им Пола намери сили да не се отказва от работата си в криминалния отдел. Карол бе благодарна на Тони за това, въпреки че намесата му й напомняше постоянно за този случай, в който не бе успяла да се справи като ръководител на екипа.

Карол отстъпи встрани, за да пропусне Пола и седна отново на стола си. Пола се облегна на стъклената стена, скръстила ръце пред гърдите си, като че ли това можеше да прикрие колко много бе отслабнала. Тъмнорусата й коса изглеждаше така, сякаш бе забравила да я среши, след като я бе измила, черният пуловер и панталоните висяха като торби на измършавялото й тяло.

— Как е Тони? — попита тя.

— Не знам, защото току-що научих, че е бил нападнат — Карол говореше предпазливо, внимаваше думите й да не прозвучат като обвинение.

Пола я изгледа стреснато.

— О, по дяволите — изпъшка тя. — През ум не ми мина, че не би могла да разбереш. — Тя поклати раздразнено глава. — Всъщност никой не се обади и на мен. Разбрах за случилото се в събота сутринта, когато включих телевизора. И просто предположих, че някой се е свързал с теб… — тя замълча потиснато.

— Никой не ми се е обаждал. Прекарах почивните дни със семейството си — с родителите ми и брат ми — в Йоркшир Дейлс. Не сме слушали радио, нито пък сме гледали телевизия. Знае ли се в коя болница са го настанили?

— „Брадфийлд Крос“ — отвърна Пола. — Оперирали са коляното му в събота. Проверих. Казаха, че всичко било наред, когато го извели от операционната, и сега състоянието му било добро.

Карол стана и взе чантата си.

— Добре тогава. Ако ви трябвам, ще бъда в болницата. Предполагам, че от снощи не се е случило нещо, което да изисква вниманието ни?

Крис завъртя глава.

— Няма нищо ново.

— Това е добре, и без това си имаме достатъчно занимания — Карол потупа Пола по рамото, минавайки покрай нея. — И аз бих предположила същото на твое място — допълни тя на излизане.

„Но все пак бих се обадила, за да се уверя“.

Устата му е пресъхнала. Толкова пресъхнала, че не може да преглътне. Това беше кажи-речи най-сложната мисъл, която успя да си проправи път в главата му, пълна сякаш с памук. Клепачите му потрепнаха. Имаше някакво смътно убеждение, че не е препоръчително да отваря очи, но не знаеше защо е така. Не знаеше и защо да вярва на това неясно предупреждение, което изплува в мозъка му. Какво лошо би могло да има в това да отвори очи? Хората го правеха постоянно и нищо лошо не им се случваше.