Вал Макдърмид - Кървав лабиринт

Тони впери поглед в стената. Запита се дали в английския език има по-потискащ израз.

Елинор Блесинг разбъркваше сметаната в кафето си с дървена бъркалка. „Старбъкс“ се намираше само на две минути от служебния вход на болница „Брадфийлд Крос“ и Елинор предполагаше, че краката на младите лекари, идващи тук, за да пропъдят съня с помощта на кофеина, трябва вече да са издълбали следи в уличната настилка. Тази сутрин обаче тя не се опитваше да се поддържа будна, а по-скоро да се изолира.

Между веждите й се бе образувала вертикална бръчица. Сивите й очи се взираха в пространството пред нея. Мислите се гонеха безразборно в главата й, докато тя се опитваше да реши как да постъпи. Достатъчно дълго работеше като старши ординатор под ръководството на Томас Денби, за да си състави категорично мнение за него. Той беше вероятно най-добрият диагностик, с когото бе работила, а се държеше уверено и солидно и в клинична обстановка. За разлика от повечето консултанти, познати на Елинор, той не се опитваше да си повиши самочувствието, тормозейки младите лекари и студентите, напротив, окуражаваше ги да се намесват активно по време на визитациите. Когато студентите му отговаряха правилно, той бе видимо удовлетворен, ако се объркаха, не криеше разочарованието си. Именно това негово разочарование даваше далеч по-сериозен стимул на студентите да учат в сравнение със сарказма и униженията, на които ги подлагаха много от колегите му.

Само че, също като добрите юристи, Денби обикновено задаваше въпроси, чиито отговори му бяха добре известни. Дали щеше да бъде също толкова щедър в похвалите си, ако се окажеше, че негов подчинен е в състояние да реши проблем, който е озадачил самия него? Дали би бил благодарен, ако някой смутеше гладкото протичане на визитацията с предположение, което не му е минавало през ум — особено ако се окажеше, че предположението е правилно?

Можеше да се предположи, че Денби ще бъде доволен, независимо от това чие бе предложението. Диагнозата бе първата стъпка от пътя, който трябваше да бъде изминат, за да се помогне на болния — освен в случаите, когато тя бе отчайваща. Нелечимо, необратимо, безнадеждно. Никой не искаше да поставя такива диагнози.

Особено ако пациентът бе Роби Бишоп.

Карол си казваше, че има нещо потискащо в това да можеш да се ориентираш толкова добре в една болница. По един или друг повод, свързан с работата й, тя бе посещавала всички отделения на „Брадфийлд Крос“. Единствената добра страна на тази нейна опитност бе, че знаеше към кой от задръстените паркинги има смисъл да се насочи.

Дежурната сестра в мъжкото отделение на хирургията я позна. Пътищата им се бяха пресекли по време на операцията и лечението на един изнасилвач, чиято жертва по някакво чудо бе успяла да се добере до ножа му и да го обърне срещу него. И двете бяха наблюдавали страданията му с известно злорадство.

— Инспектор Джордан, нали? — попита сестрата.

Карол не си даде труд да я поправи.

— Да. Търся пациент на име Хил. Тони Хил.

Сестрата я изгледа учудено.

— Струва ми се, че сте доста високопоставен служител, за да вземате показания.

За миг Карол се озадачи — не можеше да реши как да определи отношенията си с Тони. Да каже, че е „колега“ беше недостатъчно, „наемодател“ — някак подвеждащо, а „приятел“ бе едновременно нещо повече и по-малко от това, което бе той за нея. Накрая сви рамене и каза:

— Той храни котката ми.

Сестрата се изкиска.

— Всички имаме нужда от такъв човек — после посочи по коридора вдясно. — Минавате покрай стаите с по четири легла и стигате до една врата вляво, в самия край. Той е там.

Карол последва упътването. Тревогата я гризеше неотстъпно. Когато стигна вратата, тя спря пред нея. Как ли щяха да се развият събитията? Какво я очакваше? Нямаше кой знае какъв опит с подхода към физическите страдания на другите. За себе си знаеше, че хората, на които държеше най-много, бяха последните, които би искала да види около себе си, когато страда. Очевидното им безпокойство я караше да се чувства виновна, а и не й беше приятно да демонстрира собствената си ранимост. Беше готова да се хване на бас, че реакциите на Тони са сходни с нейните. Припомни си един друг случай, когато го бе посетила в болница. Наистина, по онова време не се познаваха много добре, но тогавашната им среща не беше особено успешна. Е, ако се окажеше, че той предпочита да бъде сам, нямаше да се задържа дълго. Просто щеше да надникне, за да му покаже, че е загрижена за него, а после щеше да се измъкне с някоя учтива фраза, но не преди да подчертае, че би дошла веднага, щом той има нужда от нея.